автор: Alisa

Не знаеш ли?Привиквам с мисълта,
че сигурно не трябва да помислям
как толкова накрая ослепях,
че спрях да вярвам на това, което помня
за стъпки, разстояния и крачки.
И тръгнах да се лутам в лабиринтите
на малките докосвания в себе си.
Застигам се, приятелю. Боли
от сблъсъка с невинни оправдания,
изречени съвсем неоправдано.
Така ли обедняхме с теб накрая,
че трябваше за всичко да платя
с последната си вяра в добрината?
Добре че всъщност Господ е добър
и сигурно, когато спи сънува,
че не в смъртта душите ще спаси,
а трябва да помисли и за живите.
Били ли сме и ние с тебе живи
щом вече не си спомням за дъжда,
но помня още всичко след потопа?
Остана и до днес едно съмнение,
дали тогава тоя Бог добър,
заслушан в шепота за дъжд на рибите,
не оглуша за малката молитва
на камъка - да си тежи на мястото.
Не знаеш ли - привиквам с мисълта,
как Господ го спаси с една анатема
да затежи на някому на шията...
Излишни са, приятелю, молитвите.
Разбирам мъдростта да премълчаваш
и същевременно ужасно се боя,
че от мълчание започнах да се вкаменявам.