автор: regulus

II

Изрично и няколкократно ги бях предупредил, че тръгвам точно в 8 сутринта и който иска да ме придружи в Предбалкански приключения, трябва да е напълно готов в този час! И друг път случвало се е зловещо да се нарушават такива уговорки – като ромейски мир с варвари – та не очаквах да имам много спътници.
Измъкнах се почти веднага след петела (от телефона) – докторът сякаш спеше, но на момента ме погледна със сини очи. Излязох в коридора. Бе твърде тихо за да има други будни. Още отдалече обаче дочух в банята звуци от неистово търкане на мъжки зъби – другите двама се миеха настървено, сякаш цяла нощ са разкъсвали сърни в гората, а не са хъркали през коридора. Измих се планомерно и елегантно, на което те не обърнаха внимание. Въпреки геройското си намерение, намерих си причини и с радост се отказах от бръсненето. Тоалетната беше по-зловеща през деня. Опитах да не я гледам, но очите ми упорито полепваха по най-неприятните места – като върху подробностите в медицински или военен филм. Изтърпях я някак.

Печката в столовата тлееше от снощи, а хижарят-котарак липсваше, разбира се. Подгряхме вода за чай (кафе) и като лешояди закръжихме над бойното поле на снощната ни маса. Веднага се появиха и жени – чисти и спретнати. Оказа се, че последната върхоизкачваща Мария се е събудила в 6:30 и едва ли не с нетърпение е очаквала да стане седем, че да става и тя! Направих се, че й вярвам. Събраха се всички, ядоха по нещо и за мое учудване изглеждаха повече от решими да се оставят да ги отведа къде ли не!

Само аз бях слизал в онези долини откъм планината, а един от лекарите бе ходил с кола откъм Мизия. Планът ми бе прост – да се прекара възможно повече време навън, на различни места, да се върви почти постоянно, да не се минава по един и същ път. И понеже това беше план като за мен, мазохистичен един вид, то реших да проявя благородство и да обещая обяд в механа в с. Черни Осъм. На тези, които успеят да стигнат до там, разбира се!.. Събираха се петнадесетина километра вървене (поне така им казах!), но въпреки това всички поискаха да тръгнат – може би защото само аз носех раница?

В 7:58, след като кой ли не ми обърна внимание, че тръгват цели две минути по-рано, спуснахме се по вчерашния рид надолу. След десетина минути успяхме да забележим началото на злемаркираната в горната си част пътека, която се спускаше в едно дере стръмно на изток, към долината на река Малка Крайовица. Движехме се в нещо като улей сред млада букова гора, покрай брега на малък поток. Тук-таме се виждаха разцъфтели цветя и дребни горски животни. След тридесетина минути излязохме на груб черен път, който изви на северозапад и ни показа малката долина на реката. Кой знае защо (знаейки, че не е възможно да се прогнозира математически времето!) очаквахме да е слънчево и безапелационно топло, според обещаното, но тънки и плоски облачета заеха като люспи небето и се сляха. Някои се облякоха повече, въпреки че със слизането надолу температурата се покачваше и гората ставаше все по-зелена. На нещо като разширение на пътя забелязахме лобното място на горски работник, а малко по-надолу – къщичка на крака, построена в близост до хранилки за животните, които лесно можеха да бъдат наблюдавани от прозорците й. Отвътре къщата оказа се доста и добре поддържана – закимахме одобрително.

Наближавахме по-голямата долина на река Крайовица. Най-снимани по пътя се оказаха един саламандъp и все по-често срещаните разцъфнали дръвчета. На брега на реката, до две изкуствени езера, отдалече се забелязваше х. Яворова лъка. Масивна постройка, доста по-голама от х. Амбарица! Но приближавайки, разбрахме, че е изоставена и порутена. Липсващата предна врата разкриваше голите й вътрешности, а освен че там нямаше вълци – нямаше и нищо друго! Разхождахме се с Началник движението из кухите помещения, отваряхме разни оцелели врати, слизахме и се качвахме по стъпала… Сякаш бяхме от комисия на ООН и инспектирахме разрушен при превземането му замък. Радостните гласове на останалите отвън, а и видимият през изтърбушените прозорци пейзаж, контрастираха с настроението вътре. Спуснах се в подземието. Подът и основите на парния котел бяха наводнени от бистра и студена вода. Някъде от горните етажи се изливаше тънка струя – сякаш самата хижа оплакваше съдбата си!..

Порадвахме се на цветята наоколо и продължихме нататък. Предстоеше ни много важен етап от приключението! Котаракът беше казал така:

- Източната пътека за Зелениковския манастир започва на 50 – 60 крачки след железния мост (той е само един де!), вдясно! Не е маркирана, но ако се разтърсите добре, няма как да не я намерите!..

Тръгнахме по пътя и зачакахме железния мост. Първо обаче попаднахме на дървен, от който, клатейки се уплашено, позяпахме реката. Подкарах ги надолу и не след дълго го достигнахме – обикновен мост, с железен парапет. Затърсихме пътеката. Т.е. затърсиха я мъжете, а останалите седнаха и задимиха към небесата с цигарите си, нашепвайки заклинания. Откривателският консилиум набеди накрая един улей, по-който понякога водата се спуща отгоре, за Пътеката и всички останали бързо бяха убедени със сериозни кимания и кратки възгласи, че е точно така! За тежест разгърнах и картата на Троянския балкан, изкарах архивния си хитлеристки компас и с още двама умници се правехме, че ни е ясно нещо в продължение на четири минути – докато и на-големите скептички ни повярват поне малко.
Сред букови дървета и мъхнати камъни се запотихме нагоре по дерето. Провирахме се през паднали дървета и се хлъзгахме по стара шума и ситни камъчета. Избягвах женските погледи, а когато ме изненадваха – придавах си небрежен и уверен вид. Всъщност трябваше да сме в правилната посока – всичко говореше за това – и картата, и компаса, а и тънкият ми горски усет. Но не и ландшафтът – продължавахме да се измъчваме като аскери на Шипка! Добре поне, че не ни замерваха отгоре!..
След двадесетина минутно изстъпление по дерето забелязах зид. Наложих си да замълча за малко, за да не излезе, че съм подозрително радостен от вида му. Накрая го оповестих с небрежен тон на знаещ човек. Долових възхищение. Изкачихме се на него и открихме, че представлява завой на някаква укрепена пътека, по която облекчено поехме нагоре. Отдавна ни се губеше една чешма по картата и сега я открихме на края на голяма поляна. След десет минути бяхме на манастира, разположен на обширни, наклонени поляни, в края на букова гора.

Състоеше се от църква и една сграда до нея, която е жилище за монасите (твърдяха разни хора, че е действащ, но аз не видях монах, нито пък чух да има! Имаше една жена и сега си мисля дали пък не е бил женски?!) и подслон за туристите – можеше да приюти в общи стаи десетина души. Настрани, зад ограда, се виждаше архиерейската къщичка – доста по-приветлива. В нея бил спал и самият Патриарх, когато преди няколко години качили го до тук с магаре – веднага си направих паралела с Христос в Йерусалим (да ми прости Господ!)!..

Ако съдя по вида му, а и по написаното на стената, манастирът (или поне сегашните му сгради) е от 1872 г. Няма кула – камбаната виси за удобство до един прозорец – макар и спукана, лесно може да се бие от него. В момента сварихме млад мъж да чисти с тояга комина над нея. Седнахме да починем, да сварим кафе на газеника и да позяпаме наоколо. Дойде Рекс и аз се замислих дали пък след Великата схизма през 1054 г. не е станало модерно, в изблик на омерзение, да се кръщават православните кучета с латински имена? Как ли се наричат католическите?..

На едната стена на метоха имаше обещание, че никога ислямът няма да превалира в страната, нито пък някой ще има привилегии – приехме го на доверие. Понеже Жената с ключа съветваше коминочистача, някои от нас зачакаха пред вратата, а други надничаха през аркитена църквата. Сива плоча вътре разказваше, че храмът е изграден по времето на Фердинанд I, през 1914 (когато се е родил единият ми дядо), но е изрисуван по-късно от професори от академията (както каза жената). Допаднаха ми резбованите царски двери, особено с това, че нямаха позлата. Палехме свещи, оставяхме пари и, въпреки, че се въртяхме из празната църква, нямаше какво друго да гледаме – молитвите ни бяха кратки и универсални. Върнахме се при пазещия до вратата Рекс и заедно с него - при багажа ни. Забелязахме какви питиета се изстудяват в едно коритце под чучур и се усмихнахме криво на алкохола им.

Тъкмо да тръгнем – и дойдоха поне тридесетина туристи-екскурзианти (дейтрипъри – като от песен на Бийтълс), насядаха и се разядоха на всякакви храни. Сравнени с нас бяха доста по приветливи и чистички, което, странно защо, изпълни ни със своеобразна гордост! Набързо слязохме по пътеката до пътя, където, на никакво място, намерихме постройка за нужди, която ни се стори доста странна и не надникнахме в нея, дори и някой от нас да е имал скритото любопитство. Надолу по пътя започнаха да се мяркат коли – от всякакви десени и разцветки, но обитателите и ползвателите им липсваха.

Достигнахме местността Смесите, където се… смесват двете реки – Черни Осъм и Крайовица – видимо еднакво големи. Тук бях решил да редуцирам евентуално групата ни – някои от хората провлачваха крака, куцукаха, а други пък просто ги мързеше. Дори и обядът в механа вече не бе адекватен дразнител. Обсъдихме положението и Синеокият пръв намекна, че може да тръгне да се прибира. Конелюбната това и чакаше – веднага се присъедини, аз използвах случая да отпратя още две жени – едната с непослушно коляно (което стегнахме да мирува с кърпата ми), а другата – изморена дотам, че да не може да се радва вече на нещо, извън физическия покой. Дадох има картата и компаса, малко храна, подробни указания и се сбогувахме – те поеха нагоре по същия онзи рид, по който вчера бяхме слизали от вр - Амбарица – той свършваше точно тук, на Смесите, между двете реки. Достатъчно беше да го изкачват по билото му на югоизток и щяха да достигнат хижата за 3 – 4 часа с тяхното вървене като на спокойни стари поклонници.

Останалите продължихме с бърз ход на римски легионери към с. Черни Осъм, отстоящо на около пет километра от Смесите. Минахме покрай трогателните леопарди на покрива и лъвове край вратите на ВЕЦ „Черни Осъм" и асфалтовият път ни подтикна към бързи разговори. Скоро подминахме малка махаличка, на чиято автобусна спирка се озърнахме сякаш с надежда, но освен предложението с надпис за закупуване на гъби, нямаше на какво да се надяваме. Пътят се виеше в обли завои, които на места подяждаха склоновете, минаваше покрай животни и машини, някои от които опитахме да задвижим, въпреки, че отдавна бяха за боклука!

Село Черни Осъм ни посрещна с цветята си. Потърсихме и намерихме голямото училище, до което се гушеше малък хранителен магазин, пред чиято врата имаше масички. На тях бяха седнали мълчаливи, едри и недружелюбни на вид сурови мъже, облечени в преобладаващо сиви и зелени дрехи. Приближавахме ги с Началника на движението възможно по небрежно и миролюбиво. Те ни следваха с поглед, въпреки че имаше и други местни хора наоколо – очевидно проявяваха някакъв нездрав интерес към нас – опасявах се, че всеки момент ще ни заговорят дръпнато, а пък Началникът не си падаше като мен по любезностите! Веднъж, преди няколко години, едва не се сби с една млада хижарка в Рила, и то за някаква глупост! Добре, че девойката излезе разбрана – като нищо щеше да му резне врата иначе – прекалено македонски вид имаше!..

Разминахме се без словесни контакти с локалните мъже и влязохме в магазина. Него пък търсехме, понеже Котаракът ни бе заклел в Светия Коран и всички Свети книги да не се връщаме без две предплатени карти за архивния му мобилен телефон, за който така и не разбрах как намира обхват на мрежата, и ние приехме златото му, и като доблестни рицари заклехме се да извършим куп приключения (както и стана), да пазим всички благородни девици (както почти стана) и или да се върнем със Светата Мобилна Карта, или пък да се затрием по далечни и нечестиви земи, и горко да окайваме съдбата си!.. Та затова влязохме. Избрах си едната от две възможни продавачки и я задебнах да се освободи, разглеждайки убийственото разнообразие от всякакви стоки, съчетани в един магазин по невероятен начин! В подходящ момент си придадох благ и интелигентен вид и с тих, но плътен глас попитах за Картата.

- Да! Имаме от пет! – даде ми една. С подкупваща усмивка уточних, че искам две – Две ли? Имаме и от петнадесет!? – погледна ме с надежда, но аз се показах твърд и учтив и сделката стана. Докато тя се наведе да рови за неща някъде отдолу, възползвах се от момента, за да документирам невероятния зловещ надпис, окачен на кантара, за да стряска дечицата и невинните девици с наглата си кървавост – предлагаше агнешки глави (а мъничките им и пухкави бели трупчета?!), дреболии, шкембета, черва и кой знае какви ужасии още!!! Погледът ми не издържа дълго на тази мерзост! Взех Светата Карта и напуснахме усмихнати, догонвайки другарите си, вече душещи за механа. Пътьом и набързо надничахме по дворовете и чиниите на хората.

Механата ни допадна твърде. Веднага ми се оформиха редица забележки, които с лекота отхвърлих за после, с надеждата въобще да не се наложи да ги обмислям. Седнахме на Крайна маса и под смълчаните погледи на чистичките софиянски псевдотуристи захвърляхме наоколо дрехи, оръжия и техники разни. А те недоумяваха какво правим там!? Скоро щяха да разберат. Взехме менюта и ги загледахме сякаш четяхме сборник танка от преди осми век – ценни, старинни и изящни в кратката си мъдрост! Дори си ги снимахме за спомен!.. Когато после дойде Петя, започнахме да я зариваме с поръчките си. Тя изглеждаше схватлива девойка, но въпреки това се наложи не само да пише, но и по няколко пъти да пита за някои неща – дотолкова се прекъсвахме и сменяхме желанията си. Не след дълго масата ни се поотрупа с това-онова и започнахме да запълваме празнините си. Понатежали, на свой ред зазяпахме шопите. По смущението им си направих бързия извод, че в това затънтено място повечето от тях са довели разни чужди жени – за да могат да си говорят на спокойствие за важни неща от живота.

Понеже за пореден път никой не ме послуша докрай – ометоха си чиниите за нула време, като ме оставиха тъжно да преживям с дълбоката си захапка. И им стана тежко, разбира се! И ги домързя!.. И се зачудиха могло ли би да се върнем по пътя до Смесите с някоя местна карета? За какво да сме вървели пак пет километра, и то по асфалт? И без това сме щели часове после да се влачим по рида към хижата!.. Дожаля ми, а и все пак аз също бях ял нещо – решихме да помолим Петя за съдействие. Тя кимна с целомъдрена усмивка и не след дълго ни доведе здрав млад мъж, който скромно ни покани в автомобил и ни откара за обидно кратко, сравнено с пешеходното ни приключение, време до Смесите. Дадохме му малко злато и се сбогувахме в почтителни поздрави. Разбрахме по случайно намерилите мрежа телефони, че куците магарета са на средата на пътя и се заехме на свой ред да се катерим.

И се започна… Внимателно и от доста време преди това бях наченал да ги подготвям за това, че обратният път не е чак кой знае колко много лесничък! (Все пак бяхме се спуснали повече от километър по вертикала и сега трябваше да си го качим пак!) Отначало реагираха с усмивка и бодри възгласи, но това беше поради очакването за приятно механистично прекарване. Сега обаче, изправени с издути стомаси пред рида и гледайки как се въздига стръмно в началните си етапи, Униние закръжи край нас и току се опитваше да кацне на нечие рамо. Правех опити да го прогонвам, но и то хитруваше – измисляше ми всякакви подли въпроси, с които изпитваше вярата ми! Това беше напразно, разбира се, но за да не падне жертва някой от неукрепналите ми духовно другари, реших да тръгваме по-бързо. Заизкачвахме се бодро и скоро оставихме зад нас разрушен трансформатор и Последна къща, където нямаше кучета (въпреки, че преди две години имаше две! Може да са напуснали – то и тяхната не е лесна!..). Пътеката се виеше в кратки серпентини, стръмно набирайки височина в рядката млада гора. Често, защо ли гледайки земята, забелязвах странно растение, но непознато беше ми. Нямаше Горски или поне Земеделец някакъв, че да попитам, та поради разперените листа и щръкналото нещо по средата, реших да го зова "Двукрило щръкниче" (Prominentium bialatum да речем). На ум, разбира се – народът дишаше астматично, придобиваше мрачно изражение и едва ли му бе кой знае колко до разни измислени в момента флорални мотиви. На всяка седяща почивка лицата им, особено женските, придобиваха все по-зловещ вид – дотолкова, че постепенно губех смелост за опитите си да ги разсейвам с географски, исторически или общокултурно-философски данни. Единият от другите мъже, макар и най-млад от всички нас, принуди се неизвестно защо да куца (с единия крак за щастие!). Зачервената му физиономия напомняше обидено дете, което едва се сдържа да не заплаче с глас. Беше пуснал на телефона си някаква музика, която и ние чувахме. Отначало беше нещо между рап и хеви метъл, но след като и на него самия му досади тази безбожна комбинация, пусна студентско-пиянски песни, но записвани в студио. Върнахме се години назад, дори припявахме на моменти!.. (Най-вече аз – другите нямаха толкова въздух!)

Започваха прогресивно да изостават и се принудих да мина отпред, за да задавам "правилен" режим на вървене и почивка. Никой вече не обръщаше внимание на изявленията ми, че "еееййй тука е първото връхче!", успявах да ги разсея от мрачни мисли само когато им показвах отсрещния рид или пък изгубилия се в ниското между склоновете път, край заглъхващата река. И то не всеки път. Добре поне, че почти никакво Слънце не се мяркаше. На моменти от засада духваше рязък Вятър, но не само, че не ни плашеше – радвахме се от високата му степен на охлаждане!

И понеже тези ни занимания проточиха се във времето, чудех се с какво да занимавам гладния си ум. Бях стоял доста време с открито съзнание и сега сякаш копнеех още повече да го задръстя с някакви мисли. И понеже почти постоянно пред очите ми бе старата букова шума, измислих си стихотворение:



Зашумя под нозете ми шума.

И шуми, шумоли и шепти.

А в главата ми тъпчат се сума

недомислени мисли. Трепти

на листата зеленото горе.

Замирисва на метен паваж.

И с краката отказвам да споря,

понасилвам ги с всеки етаж –

ще говорим когато пристигнем,

обещавам! Мълчим и вървим...

Раменете протриват се в стигми

и косата ми потно сърби.

Неудобни дървета се пречкат –

обикалям ги. С мокра ръка

от очите си наглите клечки

отстранявам. И пея така...



След това започвах да си рецитирам отначало. В паузата между два цикъла спирах, обръщах се с гръб към склона, свалях шапка, за да дам възможност на изпарената вече пот да отлети и си връщах естествено приветливия вид, поглеждайки към нещастниците, които се гърчеха по стръмното. Ако ми се стореше, че виждам укор някакъв в очите им, попрегърбвах се и започвах ненужно да донамествам раницата на гърба си – един вид припомнях им, че аз нося нещо (и то не само мое!), а те нямат багаж! Даваше резултат.

С всяка изрецитирана "Шума" отмервах времето между почивките и бързо се нагодих на такъв ритъм на вървене, подходящ за бавното и тържествено рецитиране (на ум)! Отнемаше ми 41 – 42 s. Променях тук-таме по някоя дума, но накрая текстът се затвърди в този вид. Замислих се за неотменимата нужда на човека да отмерва някак времето. Котаракът го правеше с "мярката" си – малката чаша за ракия – според един от нас така, между две чашки такива, протичало времето му в тази пустош. Аз пък го правех, поне за момента, с "Шумата". С времето обаче започнах да си я рецитирам машинално някак – хем си казвах думичките, хем пък през това време можех да си мисля и за други работи, че даже и да говоря с някого от другите! Като минеха 42-те s – спирах и свалях шапка. След 15 тръгвах отново.

Стараех се да не стъпвам по цветята, както и по тънките корени на дърветата, извити сред нападалите листа. Когато това се окажеше факт – промърморвах някакво извинение. Постепенно тези извинения придобиха изчистената форма на мантра, която също започнах да повтрям – с честотата на настъпваните растения. Вървеше си паралелно с "Шумата", но не като мярка за време и ритъм. Затова и се преплитаха по странен начин двете. Мантрата гласеше:



Настъпвам ви! Прощавайте, приятели добри!

Дано след мен останете по-здрави отпреди!



Считах, че така компенсирам настъпаните – ако не физически, то поне с някакво внимание и загриженост. Интересно беше да се наблюдава моментното съчетание между Мантрата и "Шумата" – понякога започваха във фаза, друг път Мантрата се включваше на слабо време или пък на Случайно място, което правеше цялото съчетание много приятно за наблюдение, особено от един любител-музикант като мен! Като прибавим и странните съчетания от двата текста, които слушах едновременно – преживяването си беше почти творческо!.. Да не забравяме и кратките диалози с някои от хората (можещи още да жертват въздух за говорене!), които се намесваха ненадейно в цялата полифония. Интересно беше.

Преди да се задръстя съвсем, успяхме да се доберем до първото гористо връхче по рида, което познах от разстояние по гъстите му елхови дръвчета, придаващи му доста по-тъмен вид. Имаше даже триангулачна точка (1099 m). От него извихме малко югоизточно и леко се спуснахме даже в продължение на двеста метра! Жените моментално станаха по-ведри, дори взеха да разговарят отново. Оттам нататък хитрата пътека не минаваше директно през връхчетата, вече по-обли и тумбести, а ги подсичаше от някоя страна. След няколко такива стигнахме до Папратливата поляна, където легнахме и се зазяпахме на североизток. Почти всички се зачудиха защо пък е "папратлива"? Не и аз – преди две години имаше доста високички папратоподобни растения. Потърсих и сега. Имаше – смачкани от снега, между стъблата на тревите, полегнали, влажни и бледожълти. Стана им ясно и на другите. Дори и тук, на средата на пътя, имаше все още цъфнали диви овошки. Отново влязохме в гора, но този път по-рядка, по-стара (но към хребета с по-тънки дръвчета) и не така стръмна. Периодично се откриваше гледка към масива на планината. Преминахме последователно няколко поляни и подсякохме няколко гористи възвишения по рида. Наскоро бе вилняла буря или поредица от бури – още от южната част вчера забелязахме доста пречупени дървета, най-вече брези, но тук бяха много повече! Сякаш нарочно телата им бяха падали по пътеката – като че ли е нямало място в гората! Или пък, като сакати край път за църква, чакаха нещо от хората? Наложи се да ги прескачаме и обикаляме, а понякога направо да се катерим по тях. Хората бяха свършили доста работа – много дънери бяха нарязани с моторна резачка, често от самите пънове – дори и така изглеждащи красиви. Усъмних се, признавам, че с падналите дървета са рязали и здрави, особено след като видях нещо като наблюдателница на един бук, направена с окастряне на долните му клони и заковаване на дървени стъпала по стъблото – за какво ли трябваше да се гледа? За горски ли? За мечки ли? А може би за разгневени дрияди?.. И ние не видяхме кой знае какво, въпреки че опитахме.

След още няколко завоя стигнахме мястото, от което сутринта напуснахме рида, за да се спуснем до първата река – бяхме затворили кръга! Още десетина минути и бяхме на хижата, за почуда на другарите ни – очаквали ни след повече от час. Въпреки, че през техния път, лишен от сладки механджийски спомени, крепила ги бе увереността за топла баня, оказало се бе, че поради силните пориви на вятъра е почти невъзможно печка (респективно бойлер) да гори нормално – димът връщал се и изпълвал помещението. Огънят не горял, а оттам и водата оставала студена. Никой не се бе къпал. Бяха се поизмили набързо. Аз обаче, посъветван от мъдър (а и хитър) психолог, отидох и се подложих на къпане. Оказа се, че има топла вода и почти може да се диша вече в помещението. Психологът, разбирайки това (каквато бе и целта му!), прикани ме да излизам по-бързо, че да има топлост и за другарите ми. Казах, че има още много, въпреки че постепенно органите ми се смаляваха и добивах някакъв неопределен андрогинен вид! Не смеех да се погледна.

След мен се намъкна куцата Мария. Дали видял я или случайно, след малко Котаракът, отмерил кой знае колко от мерките си, опита да влезе вътре, под предтекст, че трябвало "да си върши работата" – да слага дърва на бойлера. Наложи се две жени и Началникът движение (най-твърд в кризисни ситуации) да го разубедят мъжки.

През деня бяха дошли още двама мъже и жена – троянски туристи, често прекарващи времето си на хижата. Бяха спретнали вече една маса за тях и Котарака, а ние си доподготвихме снощната. Прекарахме почти по същия начин, с изключение на това, че по-късно през вечерта жената и единият от троянците дойдоха в ахейския лагер. Повече от добронамерени бяха обаче – заприказвахме се дълго и широко за планински и крайморски туризми. Дотолкова дълго, че когато си лягах, последен от нас, те двамата още си говореха нещо! Така и ги оставих...

Нощта беше като предната, ако изключим това, че помъдрелите жени не пробваха да запалят печка.