автор: regulus

I


С благодарности на О.Д.Ъ. за помощта и подкрепата!



       И този път оцелях! Очаквах го, но все пак бе добре да го установя! Но това всъщност ще стане ясно накрая…

       В хладно априлско утро, събудили се сами, малко преди да го сторят различни устройства, почти не закусвайки и повдигайки приготвения ни от вечерта багаж, събрахме се покрай две коли на Крайна бензиностанция. Учуди ни количеството хора на нея – множество и от двата пола, зареждащи не само гориво, но и доста от вкусната на вид тестена храна. Сторихме го и ние, плюс кафе, чай и цигари – последните контрастиращи според мен ако не с вида, то поне с намеренията ни – да се качим на Планина и да прекараме добре. Бяхме се събрали девет души – пет жени и четирима мъже. Между нас имаше юристи, дизайнери, лекари, психолози, социални работници, началници движение на жп-гари и икономисти. Пъстро и премерено.
       Дъвчехме и пиехме, а през това време аз, като набеден за Водач, опитвах се да обясня на народа каква е целта ни и как ще я постигнем с по-малко страдание и повече щастие. На този етап успехът изглеждаше повече от сигурен, затова и почти никой не ми обръщаше сериозно внимание – ядяха, лочеха кафета и се прекъсваха едни-други в неразбираеми диалози. Скоро се отказах, и след като всички се заситиха, потеглихме най-после. Леката кола караше първа, понеже я водеше жена и беше по-бавна, а освен това и аз бях вътре – единствен спомнях си съвсем точно къде трябва да отидем. След нас следваше вседеходът „Крайслер" с останалите пет души.
       Осезаемо досаждах на спътничките си с постоянните си напъни да ги ограмотявам географски през целия път, но не можех да надвия на природата и навиците си. За тяхно щастие пристигнахме в рамките на няколко часа, след едно-единствено спиране – по-скоро за да се освободим от нещо течно, отколкото за друго. За пореден път не можах да разбера как Сопот може да свърши толкова бързо, след като едва се движим през него?! Завихме към лифта и оставихме колите на големия паркинг до него. Почти си спомнях, че е охраняем, което заявих повече от убедено. Шофьорите ми повярваха. Употребихме по още кафе, чакайки „Шеф дю лифт" да реши да го пусне – една от нормите за ползване на съоръжението бе да се съберат не по-малко от осем души накуп – тогава го пускаха! Ние бяхме девет, а освен това – като чакали край умрял глиган – край нас се завъртя групичка от шестима строги и всеобхватни мъже, част от които англоговорящи в най-общия смисъл на думата – така и не се разбираше откъде са. На единия от тях липсваше горен централен резец, което ни най-малко не го смущаваше постоянно да се усмихва като Росинант и да ползва придобитата пролука за задържане на цигарата си. Чакалите стояха, близваха по малко от топли бири и току кривяха вратове, гледайки в рядкото небе. Сторихме го и ние, за да видим, че няколко смелчаци (според жените) и щастливци (според мен) се реят високо над нас с цветни парапланери! Бързо съобразихме, че и чакалите са от техния отбор. Общият ни сбор далеч надхвърляше осем, така че лифтът бе пуснат и всеобхватните мъже започнаха да се изнасят първи нагоре с огромни раници, дотолкова доволни от себе си, че почти не забелязваха (сякаш) жените ни. Ние ги последвахме с полуусмивки.
       Оказа се, че ще пътуваме само до междинната станция на лифта, покриваща около 3 / 5-ти от разстоянието („Как го изчисли пък?" – попита една от тях), понеже горната част… няма седалки! В профилактика била. За щастие теренът под нея беше далеч по-полегат и разстоянието по-малко, та успях да забаламосам останалите, че така даже е по-добре – ще дишаме хладен („Студен е беее!") въздух, ще гледаме пейзажи, чакали на парапланери и пр. Номерът мина. Въпреки предупреждението ми, доста от жените тръгнаха навлечени с маса дрехи – като люспи на пресен лук – и скоро се наложи да обелят някои от тях. С малко или много пот, достигнахме до по-равния участък след първоначалното стръмно изкачване и част от нас седнаха на железобетонните основи на древно тракийска сграда, за да починат. Бързо им досадих с мрънкане и ги принудих да продължим. След половин час, сред останали отнякъде преспи сняг, достигнахме х. Добрила.
       Откакто за първи път минах оттам през смутната 1996 г. нещата се бяха попроменили. Изоставеният мащабен строеж от Бог-знае-кога бе доста по-разрушен – напомни ми за опустошена от руснаци сграда в чеченски град. Хижата бе позализана и входът й бе преместен откъм запад (но затова знаех отпреди две години!), имаше и нова сграда – за по-придирчиви туристи – с двойни стаи и мекокичозен интериор.
       Бяхме единствените външни в петък по обед и хижарите, в отличителни анцузи на някакво туристическо дружество и с вид на герои от стари и страшни немски приказки, се заеха да изпълняват поръчките ни за храна. Странното беше, че го правеха последователно за всекиго от нас, а ние не съобразихме да поръчаме всичко едновременно и така се наложи да чакаме доста време, за да приготвят последователно няколко супи и салати! Хората мърмореха, но на мен ми се стори като особено внимание към всекиго отношението им!..
       Предупредих ги своите да не се запълват твърде с храна, понеже очакваше ни изкачване в снеговете, но някои не ме послушаха съвсем. Успях да им наложа 14:00 като час на тръгване и го отстоях с похвална твърдост. Още по първата част от склона на вр. Амбарица се оказа, че Ръководителката ни, наречена Филипина (Конелюбна), прогресивно изостава и на енергичните ми помахвания отгоре отговаря с неясни физиономии или пък просто ги неглижира. Постепенно, като използва ситуацията, към нея се прикрепи Мария – един вид за да не върви първата сама, а всъщност за да не бърза много последната. Със Социалния работник неусетно се отдалечихме напред и нагоре и неследдълго на изток се откри панорамата на старопланинското билo. Качихме се бързо до самия връх (2165,5 m) и се огледахме. Най-близкото съизмеримо нещо с вр. Амбарица на изток бе вр. Голям Купен (2169 m), а на запад, доста по-далече, вр. Вежен (2198 m).
       Доста преди нас на върха бе отишъл Вятър и напразно издирвахме място, където да сме далече от него. Близо до триангулачната точка се намира малка къщичка от ламарина – като на детска площадка – в която няколко души могат да се скрият от Аквилона (непоетично казано – северния вятър). В случая обаче вятърът идваше откъм Тракия и то доста променлив по посока, но упорит по сила, така че дори и това съоръжение бе безполезно. Пообиколихме го и мирясахме. Постепенно дойдоха и другите, нахвърляха багажа и извадиха шоколади и ядки. През това време аз обикалях северните ръбове и надничах в Мизия. Троянските махали се откриваха в нагънатия Предбалкан, а ранната Пролет бе разсипала вече багрите си навсякъде.
       Стимулирани по-скоро от вятъра, отколкото от подканянията ми, хората се надигнаха и завпрягаха. Направихме (полу)обща снимка на фона на върховете Ботев, Жълтец, Голям и Малък купен (а отдясно – платото Равнец) – Конелюбната не пожела да стане до последно – добре било й и така!.. От опит (преди две години загубих половин час в лутане из гъста мъгла на същото място!) знаех, че върхът има три глави – една от друга по-ниски от запад към изток, а от третата, почти право на север, се отделя дълъг рид, който се снижава към Мизия, като постепенно завива на северозапад. Където по него се осмеляват да се появят дървета се намира и х. Амбарица – виждахме я добре отгоре – а по-нататък ридът слиза с малки връхчета до самия Черни Осъм. Но затова после.
       Оказа се, че между втората и третата глава се е сгушила немалка снежна козирка. Тъй като много от спътничките ни се бояха от високо по начало, съответно и от падане (подхлъзване) от високо, то наложи се да си придам преуверен вид и да ги инструктирам кратко да следват стъпките ми като хрътки, след което се обърнах и тръгнах напред – не толкова, че бях кой знае колко сигурен, а за да не им дам възможност за възражения, каквито биха могли да се намерят лесно и в изобилие. Досущ като камила в пясък, разчитах на нещо като Инстинкт + Някакви познания и, слава Богу, всичко мина добре! Погледнахме за последно върховете на изток от билото и навлязохме в ловешка област, като заслизахме по снижаващия се рид на север. В горната му част снегът не бе малко, въпреки че бе на преспи, които обаче бяха като сладоледа на заблеяно дете – меки и цапащи – и ни принуждаваха понякога да заемаме странни пози вървейки. По-надолу снегът намаля до отделни петна, а в това време над вр. Амбарица отнякъде се появи мъгла.
       Знаехме отпреди години за това място и затова се оглеждахме да не го пропуснем. През декември на 1994-та година тук бяха замръзнали през нощта в снежна буря десет туристи от Кърджали – най-голямата трагедия в българското планинарство! Бяха тръгнали по нашия път, от х. Добрила, сравнително недобре екипирани, още на върха ги бе застигнала буря и голяма част от групата им (от 50-ина души!) се бе върнала. Някои обаче продължили. Бурята не затихнала, а на север се оказала още по-силна, с обилен снеговалеж. Една от жените първа не издържала и останала до една скала – най-напред видяхме нейната плоча. Останалите девет души, свръх силите и възрастта си (всички над 50, а доста и над 60-годишни!) продължили да слизат по рида – знаели, че х. Амбарица е съвсем близо – много пъти били ходили там преди!.. Изчерпвайки докрай енергията си, прислонили се до една ниска скала, където и ги намерили – сгушени един в друг – на другия ден… Спряхме пред мраморната им плоча и свалихме шапки. Нямахме вино, та се наложи да прелеем мястото с уиски, помисляйки по нещо добро – било то молитва, мантра или призив към духовете на планината!.. След по-малко от петстотин метра вървене видяхме хижата отвъд обширна поляна. Колко близо са били!..
       Вървях последен, съпроводен от Тъга, когато дочух възгласи – радостно-приглушени. Сочеха напред и вляво. Погледнах и веднага видях три сърни (после казаха, че били четири) прехвърлящи рида от североизток на югозапад. Понечих да ги фотографирам – уредът се мяташе на лявата ми китка като кадилница – но те изчезнаха скоропостижно. Напълно ги разбирах.
       След минути стигнахме до хижата – масивна каменна сграда, разположена на края на голата част на рида, между засаждани някога иглолистни дървета. На югоизток се откриваше гледка към билото и върховете Малък и Голям купен. Наоколо гъмжеше от лилави минзухари, между които се забелязваха островчета на къртичини. Нямаше куче, но се виждаха три кокошки, две от които с пера чак до върховете на пръстите! Но и трите издаваха еднакви звуци – неритмични и скучни.
       Въпреки, че отвън и липсваха някои стъкла, отвътре хижата се оказа доста по-занемарена. Личеше по всичко, че не е обновявана никак от дълги години и е в този добър все пак вид единствено поради солидния си градеж (Една от последните хижи в такъв вид – повечето отдавна се стопанисват доста по-добре!). Настанихме се в две стаи – женска и мъжка. Те настояха да си запалят печка в своята, което доведе до катаклизми, сравними с тези на Етна и Везувий и освен, че ни разсмя доста, притесни ни да не би да не се събудят, напушили се, вместо с… цигари – с въглероден окис!
       Спретнахме една доста скромна маса, но понеже го сторихме от сърце – услади ни се! Температурата не бе особено ниска (9 гр. С), но, духани от студения вятър, погълнахме набързо по някое чудотворно лекарство. С преценени добре по вид, количество и качество напитки успяхме да поразхлабим възлите в стомасите си, а после започнахме планомерно да ги изпълваме със скромна и питателна храна. Аз наблягах предимно на зеленчуци и млечни неща, а останалите и на доста храни, произведени от измъчени и умъртвени жестоко нещастни животни! Оставих да тежат на съвестта им, въпреки, че не я виждах никаква!..
       Като котка в колбасарски цех, към нас полека се присламчи и хижарят – малко преди да го поканим и сами! С четвърт уста отказа да пие нещо поради високото си кръвно налягане, но след като лекарите го успокоиха, че можело – отиде и донесе „мярката" си – малка стъклена чашка. Употреби я няколко пъти и се зачуди на металната манерка на Конелюбната, която видя до себе си – каква била, какво имало вътре (ракия)? Повъртя я и я огледа, отмести капачето. Ставаше от време на време да нагледа печките или да донесе по някоя бира някому – продължих да я виждам (манерката) в ръцете му през следващите два дни.
       Предусетил пълнолунието, излязох навън и замигах към върховете. Поседях така доста време в медитативни пориви, като понякога надавах ухо на разговорите им – стоях току до прозореца, под който, в сутерена, народът довършваше парчетата от животните, под светлината на газената ми лампа… След време ми се стори, че луната е твърде силна и понеже не си бях сложил крем с антиултравиолетов фактор (а и нямах всъщност), реших да се прибирам. Хигиенизирах се по краткия начин, рискувах в тъмната тоалетна с миниатюрно фенерче (въпреки че има кабели, хижата от години няма ток) и успях да си легна правилно. Оказа се, че двама от мъжете са отишли в друга стая, за да не са принудени да спят на вторите етажи на леглата – първите бяхме заели аз и един от лекарите. Счетох, че не са се обидили. Жените вече спяха, незадушени. Нестоплени.