От бойниците на старата крепост, казват, нощем се виждал огън, още се чували изстрели и пукот.
Не съм ходила натам по тъмно, защото се боя. Тя е исторически паметник и през деня всеки може да я разгледа. Сандъците с боеприпаси, гюллетата и топът са там, хванали вече корен, побити наполовина в земята, не ми се вярва, че още може да се стреля от тях. Празни са галериите, изчистени от боклука на времето, само малки предмети и снимки висят по стените. Студено и тъмно е тук, заспало, какво ли би го разбудило и би върнало живота в мъртвите му гробници. Но приказките са затова, да събудят любопитството. А моето е доста будно, щом се наговори с въображението, и, току виж, съм прекарала някоя нощ, изостанала от групата си, в старата крепост. И макар да потръпвам от тази мисъл, не я изгонвам, оставям я да расте и оформя образ.
Виждам как се боксират онези брадясали мъже за любимия образ, който вече може да не видят, за спомен, който няма да забравят до последния си миг, с износени неугледни войнишки облекла, разрошени сплъстени коси, навсякъде се стелят парчета от ризи или груби превръзки от ранените, метални отломъци с различна големина, мирише на барут, всички крещят, болните стенат, някой точи сабя, друг почиства пушка и над всички се вее, плющейки на силния вятър, знамето.
Ето какво създава въображението ми, когато съм там, сред мрачните задушливи сводове на старата крепост. Сега е тихо, единствено нашите гласове отекват и студът се впива болезнено в бледата ни като от друго време кожа. Търся по тревата в двора или по камъка в галериите, по стените и в комина на единствената камина, признак за скорошен живот, но всичко е замряло и времето в него е спряло.
Група от девет души бяхме, когато влязохме. Излизат осем, аз ... оставам. Но не само аз. И управителят на крепостта, който ни разказваше историята й, остава. Не ме забелязва. Чакам да си тръгне, но той се бави, излизам крадешком да видя защо и се оказва, че заведението за безалкохолни и леки закуски в двора е нещо повече от заведение, то има и помещения за живеене, неговият дом бе тук, а аз се чувствам като крадец. Излизам до голямата крепостна врата – цялата облечена в метални плочи с остри шипове върху тях. Опитвам се да я помръдна, но той я бе заключил. Никаква надежда да изляза. Сърцето ми тупти, още повече от това, което ме очаква, ако приказките се окажат верни. Но нали това исках!
Трябва да открия удобно място, където хем да пренощувам, хем да не пропусна нищо, ако има да се случва, хем да не ме забележат. Но кое е това място? Проверявам първата врата към една от галериите, но тя се оказва заключена, бутам втората. И тя. Явно собственикът е много предпазлив човек. Продължавам да проверявам, но без надежда. Спирам се под свода, който свързва едната половина на крепостта с другата, и в един от ъглите се свивам. Под мен е камък, около мен също и, като се вземе впредвид, че е краят август и времето не е така топло, а аз дори връхна дреха нямам, сигурна съм, че ще има последици за здравето ми, и дано не са сериозни, ако, разбра се, други събития ме пощадят.
Бързо се стъмнява, по-бързо под свода, а по-бавно извън него. Но скоро всичко се превръща в тъмнина. Облачно е и никакъв лъч не хвърля поне малко светлина. Очите ме заболяват да се взирам в мрака, а да ги затворя също не смея. Изтръпвам от студ и от положението, в което съм се свила, болка пронизва гърба ми от хладната стена, как е възможно някога хората да са живели в къщи от камък, тук и здравият би станал болнав.
Бавно, много бавно се движи времето, като за капак, установявам, че съм без телефон, без ръчен часовник, съвсем като човек от друго време. Не съм търпелива, не обичам да чакам, особено неизвесното. Когато бях в болница – натровена от гъби – тогава времето напълно спря. Лежах със системи в ръката си и си мислех, че умирам, но толкова бавно се процеждаше животът в тръбичката, че наистина ми се искаше да умра. Бях едно жизнено, буйно същество, което не е заставало на едно място, откакто е почувствало стабилност в нозете си. А тогава изведнъж паднах и то за дълго. Сестрите се чудеха как да ме накарат да се усмихна, разправяха какво ли не, шегуваха се, сякаш не бе болница, а парти, другите деца в стаята разказваха собствените си болести и колко дълго вече боледуваха от тях, а аз само след два дни щях отново да бъда предишната ... Но не бяха прави, не станах предишната. Болестта остави нещо в мен, по-лошо от болест - страха. Той като гвоздей се заби в съзнанието ми и сега, тук, на този, пропит от кръвта на хора, камък, почернял от пушека на варварството и заключил в себе си гласовете на толкова много души, аз се чувствам като виновница, не познаваща страданието, чиста, нахранена, свободна, заради която те са се превърнали в жертва. И всеки момент очаквам да избухне като мина, закачена от внезапното ми нахлуване в света им, въпреки, че тук няма мини. Да ме бомбардира укорът им и виковете „Убийте я!” да смачкат фасона на нереалните ми представи за техния свят, на надутите ми очаквания, които не са повече от чалмата на омразните им врагове.
И аз щях да се проваля, ако пазех златната ябълка, защото неусетно съм се унесла, въпреки студа и трескавите мисли. Няма съкровище, колкото и скъпо да е, което да не приспи и най-заклетия му защитник само с представата за сладкия живот с него. И сигурно ще пропусна халата, ако тя не се оказва толкова шумна, не носи чалма и не е запалила огън от борови клони, които така приятно ухаят. Това, което виждам, обаче, не ми харесва. Не се справям с оръжията и ако сега трябва да се защитя, съм изгубена. От малкото, което мога да съзра, разбирам, че в крепостта има турци, с облеклото, което съм виждала само от картините по стените на крепостта, насядали около огъня, те говорят на техния език, дават команди, викат на някого в тъмното. Истинско е, мога да ги докосна, живи са и не искам и да си помисля, че и те могат да ме пипнат. В най-далечния ъгъл съм и не е достатъчно осветено при мен, за да ме видят, но все пак, ако някой се приближи до мен, ще се боря на живот и смърт, каквото и да става. Но не се налага. Други са обект на вниманието им. Зад огъня в далечния край на двора са се струпали хора, много хора, които не носят чалми, с бели ризи и тъмни панталони, обърнати с лице към турците, с вързани ръце. Те са толкова много, че ако се намираме в кораб, така събрани в десния борд, биха преобърнали кораба! Но не сме в кораб и те не могат да сторят нищо за свободата си. Кои са тези мъже? Нищо не зная за историята на крепостта, освен това, че е построена от турците, за да защитава границата на Османската империя и е играла важна роля в Кримската война през 1853-1856г. и в Освободителната руско-турска война през 1877-1878г.
Вратите, които бях пробвала преди часове да отворя, сега са отключени и през тях влизат и излизат турци. Дали не сънувам всичко това? Продукт на въображението ми ли са те или се намирам в крепост, населена с призраци, които всяка нощ разрешават неразрешените от живота им случаи? Гласовете, които долавям, са на турски, не разбирам нищо, затова решавам, че единствените, с които мога да разговарям са онези мъже с бели ризи, които приличат на българи. Но как да си проправя път до тях? И имам ли право да разговарям с призраци? Облегната на най-отдалечената стена, намираща се в сянка сега, аз бавно се придвижвам към групата. Никой не забелязва движението ми. Интересно ми е как естествено приемам духа на ставащото, сякаш съм една от всички тях, една от онези с белите ризи. Стигам края на предверието, още крачка и съм на поляната с огъня, но аз завивам в ляво, все по стената, за да се отдалеча от него. И след дадесет метра успявам да се отъсна от стената и наведена да се приближа до външния зид на крепостта. Тук не пада светлина от огъня, но от време на време часовой преминава със запалена борина и разговаря с някого на стената, поглеждам нагоре - в бойницата има човек, така във всяка бойница, докъдето погледът ми стига. Приготвят пушките, забелязвам, че придвижват и топа, онзи топ, който бе наполовина побит в земята. Наместват го в един отвор специално за него. Очакват сражение, затова решавам, че най безопасно ще е за мен да се смеся с мъжете с белите ризи. В момент, когато няма часовой, а турските войници са заети с пушките си, аз успявам да стигна до групата. Скривам се в последните. Те са много изненадани, трудно се поместват но успяват да ме скрият, но въпреки това ме гледат недоверчиво. Коя съм аз за тях, някоя туркиня може би, дошла да ги омае.
-Не се страхувайте от мен – казвам на български.
-Коя си ти?
-Това исках и аз да ви попитам. Аз съм Яна, а вие?
-Ние сме майсторите, построили тази крепост. Откакто чухме, че руските войски са на брега на Дунава, с нетърпение ги очакваме. А Али паша – комендантът на строежа, реши, че крепостта вече е готова и няма нужда повече от нас. Сега обсъждат как да постъпят с всички майстори, работили на строежа.
-1853 г. ли сме сега? - зная, че строежът е приключил тогава и е започнала Кримската война.
-Би трябвало да сме 1853, но ние се връщаме в 1854, когато започва обсадата. Построихме тази крепост за цели дванадесет години, насила ни доведоха тук, триста български майстори, оствихме жените и децата си с намерение да се връщаме и да им носим спечеленото, но нито веднъж не ни позволиха да си отидем. Забравихме вкуса на домашния хляб, на топлата и вкусна храна, на плодовете на земята ни. Знаем, че сме обречени, но се надяваме руснаците да ни помогнат.
-Защо сте обречени, какво ще правят с вас? Не разбирам какво ви казват турците.
В този момент, се чува гръм извън крепостта и изстрели, които се разбиват в камъка, някой извиква команда на турски и от крепостта отговарят с топовен изстрел и пушечен залп.
-Руснаците са тук – всяка година ги очакваме и всеки път се случва едно и също – нас ни изведждат от крепостта по таен изход и ни заточават в Анадола без да успеем да видим никого от близките си.
-Това ли ви каза главният туирчин преди малко?
-Това е Али паша – комендантът на строежа. Той е получил заповед да ни изведе и да не ни позволи да се срещнем с никого, за да не издадем тайната на крепостта.
-Защо постъпва така? Добър ли бе с вас през тези дванадесет години?
-Добър бе, но това е заповед от Цариград. След като ни изпрати с една турска част в Анадола, сам отиде в Цариград, за да получи наградата си, но вместо това, го обесили.
-Какво очаквате да се промени, как искате да се върнете по домовете си? Никой не ви познава сега.
-Близките ни познават, помнят ни, защото сме още 1854 г. и на сутринта вече няма да сме в крепостта. Така става всеки път. Но знаем, че ако някой отвори голямата врата и влязат руснаците, ние ще сме свободни. Али паша също го знае, но търси друго решение. Тази крепост е построена, за да не позволи на руснаците да стигнат до сърцето на Османската империя. И затова, никой турчин не ще отвори портите й. Но тук няма свободен българин, който да го направи.
-Знаете ли, че в руските войски служи един от най-големите писатели на Русия – Лев Толстой. Не сте чували за него, но ако се срещнете с него, ще напише разказ и за вас в своите „Севастополски разкази”. Какво трябва да се направи?
-Да се отворят вратите и да влязат руснаците. Но преди това да убедим Али паша, че това е най-добрият начин да се спаси от сигурна смърт.
-Искате да промените историята. Този град не е превзет от руснаците през 1854, а едва през 1878г, когато турците не са имали друг избор, освен да напуснат крепостта. Обсадата през 1854 г. е била неуспешна.
-Защото никой от нас не можа да им помогне. Това бе целта на турците.
-Ако отворя вратата какво ще се случи?
-Те ще влязат и ще ни освободят. И не само нас. Може би и цяла България.
-България още не е готова за това освобождение, Турция може да не е толкова силна, но има съюзници – Англия и Франция. Не е моментът сега. И Русия го разбра при Севастопол.
-Знаеш всичко. Но не знаеше за нас и не разбираш колко много искаме да се върнем у дома. Триста българи, ако се вдигнем, можем да се освободим.
-Същото си помислих и аз преди малко, помислих си, че сме в кораб и така събрани в десния борд, ако всички скочим, можем да го преобърнем.
-Тогава защо да не го направим. Защо да не променим историята, дори да е само за нас?
-Добре – съгласявам се с нещо ново в сърцето си, не страх, а някаква решителност, непозната за мен, сила която може и вратата дори да помести. – Ще отворя. А Али паша?
-Остави го на нас! - след което един от майсторите прави знак на коменданта, че иска да говори с него.
Турчинът се приближава и за моя изненада и уплаха, лицето му много прилича на лицето на управителя на крепостта, сякаш просто се бе преоблякъл в други дрехи. Инстинктивно се дръпвам зад гърбовете на мъжете, за да не ме забележи, но той ме вижда и е готов да се разгневи, сякаш съм влязла без разрешение в съня му, но мъжете го успокояват на български и му обясняват плана си.
Каква ще е ползата за мен от това действие? Може би и аз трябва да бъда спасена! Но нима мислят за ползата си онези, които стоят пред вратите на крепостта, онези които ще загинат във всичките сражения за освобождението на България? Затова просто отивам при вратата и макар преди няколко часа да не можах да я помръдна и на милиметър, сега зная и как да отключа и сила имам да я отворя. Откъде ми бе дошла? Не зная.
Но докато отворя масивната врата, борейки се с турските войници пред нея, първите лъчи на слънцето се появяват. Али паша се приближава бързо, за да помогне, изкомандва войниците да се отстранят, но и той не успява навреме да дръпне резетата и да избута крилата на вратата. Когато най-после тя е напълно отворена и аз се обръщам сияеща към българите без да разбирам това суетене на Али паша, никой вече не е там. Нищо няма освен празните сводове, празната поляна, дори искра от огъня няма, нито пепел от него. А на мястото на Али паша сега стои управителят на крепостта в своите си дрехи. И денят, красив като пазарчетата на свободна Силистра.
-Безсмислено е да ти казвам да си мълчиш – усмихва се приятелски, вместо да ми се скара. - И да кажеш, никой няма да ти повярва. Но ти разкажи какво видя. Кой знае, може някой друг да успее навреме да отвори вратата. Тогава всичко би било по-различно. – И ми подава ръка за сбогом.