автор: divak

"...Едно от предимствата на Професията (пилотската, не другата...) е удоволствието... В царството на празнотата и на звездната светлина, можете да се докоснете до онова илюзорно чувство за свобода, което някога сте изпитали тичайки в ранно утро през безкрайна поляна...
(ВНИМАНИЕ! - Да се чете с повишени мерки за психическа безопасност. Авторът не отговаря за причинените от него обратими и необратими повреди. Всяка умишлена прилика със реални лица и събития е напълно случайна...)

Предварително се извинявам за английските термини и изрази.

(soundtrack: Fluke - Kitten Moon)

Празно пространство... Огромно пространство... Невъзможно е да си го представим, защото въображението ни няма достатъчно оперативна памет за да поддържа тази представа. Звездите винаги ни се струват по-близки отколкото са всъщност. Пренебрегваме милиардите километри пустота... Пренебрегваме и времето, защото светлината на тези звезди пътува години, за да стигне до нас... А светлината от някои звезди е пътувала хиляди години... Ако те имат планети, ако на планетите има живот, ако този живот е разумен, евентулано изпрати и послание през пространството,... Kогато го получим, има вероятност тази хипотетична цивилизация да е изчезнала... Tъжно, но факт...

Гмурнa се в облака със 100 000 км/ч. Налягането на микроскопичните прашинки го остърга и повиши температурата на повърхността му със 2 - 3 хиляди градуса. Да напряга тялото си до крайност му носеше голямо удоволствие. Това беше едно от малкото неща, с които можеше да се забавлява в океана от звездна светлина... Понякога си говореше със звездите, понякога си въобразяваше, че някоя му отговаря. Веднъж самотата го бе притиснала толкова силно, толкова яростно, тогава чу отговор, ритмична радиоемисия от модулиран сигнал: три къси, три дълги, три къси... събра цялата си сила и за едно мигване на окото на вселената пренесе съзнанието си през пространството в източника на сигнала. Озова се в този радиоактивен облак... много храна, но без живот... самотна система от осем планети и два астероидни пояса...

Сега вярва, че съществуването друг живот е само мираж, блясъка на собственото му въображение...

Живите същества се изменят, развиват, спрямо условията на обкръжаващата ги среда. Това се нарича еволюция... Но механизмът на еволюцията е ограничаващ. Видовете възникнали в условията на някоя планета следват кривината на гравитационен кладенец. Движат се в двуизмерното пространство на повърхността й, мисълта им също се движи в двуизмерното пространство на въображението им, защото то е отражение на възможностите... Ако означим със символа N потенциалът за развитие на живата единица, получаваме безразмерно число, клонящо към безкрайност. Потенциалът на ограничено от грвитацията същество е N^2, потенциалът на хипотетичното същество, възникнало в условията на открития космос е N^3, т.е. безкраен брой пъти по-голям... Но при промяна на средата се променят условията и... потенциала.

Създаден от разрушителната мощ на Супернова, с тяло от космически прах и сърце от звезден огън, той растеше... Любопитството принуждава всяко същество да търси в нищото, да разбере неразбираемото, да се взира в тъмнината. Той не беше изключение от това правило. Съзнанието му поглъщаше информация като черна дупка от голям калибър. Научи максималното което можеше, за себе си, за звездите, планетите, кометите и астероидите, за странните квазари и неутронни звезди, за редките явления нова и супернова. Разбра как се е появил. Научи какво е скорост, време и ускорение, научи какво е време... За тези четири параметъра на обектите, беше измислил една единствена дума. Те бяха неделими, защото за него вече не съществуваха измерения. Можеше да означи която и да е точка от време-пространството със един символ и получи останалите чрез прости математически операции... Така се забавляваше понякога...

Сега вярва, че може да бъде навсякъде и по всяко време... завинаги...

- Колега, чуваме ли се?
- Не..%^*@# &@%!*.. Отново повр#$% %^ линията!... Да му #$% @%^ката!
- Колега, по-спокойно... Това не го чух, но го разбрах...
- Май%$та ти!
Пилотът се отпусна в магнитната възглавница (СеифКор(с), удобство и сигурност за вашето пътуване) и запали цигара, въпреки че беше забранено... Всъщност, точно защото беше забранено. Погледът му проби свръхбронираното стъкло на совалката, прескочи десеттината хиляди километра празнота и се спря чак в повърхността на странния обект... По устните му премина бегла усмивка. Разкрилата пред него картина му се струваше... хмм.. леко цинична: разярен техник, борещ се с калпавото оборудване на.. ъъ.. СейфКор(с), благославяйки корпорацията на всички отворени честоти от предавателя в тромавия скафандър, на фона на най-голямата загадка от пирамидите и стоунхендж насам... Ако трябва да бъдем точни - най-голямата загадка въобще...
- Проба, едно,... две... Чуваш ли ме да те...!
- Чисто и ясно, колега... Вие сте технически гений!
- Както казах: Май...
Пилотът дръпна пръста си от бутона за заглушаване на интеркома и се озъби през панорамния купол, наблюдавайки с перверзно удоволствие как техника вдигна ръката си, за да демонстрира колегиалното си уважение със един много специфичен жест... Това, за съжаление, не беше предвидено от инженерите проектирали скафандрите на СейфКор и беше невъзможна техническа операция. Това, естествено, разяри техника още повече... Това, естествено, беше замислено от пилота... С други думи, всичко беше нормално и естествено - космическа идилия!

- Боже мой! О, Господи! - крещеше пилота в кабината си, докато форсираше ракетния двигател на макс. Не че имаше смисъл да крещи... (Беше сам, до кабината за управление имаше достъп само той). Вероятно причината се криеше във факта, че обекта, който наблюдаваше преди малко внезапно се беше преместил с 6000 км по-близо до совалката... Най-вероятно това беше причината...
По земните стандарти това беше странно (не крещенето, а телепортацията ;), но и внезапното появяване на свръхчерната сфера с диаметър на малка луна, в стационарна орбита около марс една седмица по-рано, също можеше да се счита за странно. А когато странностите следват една след друга, може да се очаква всичко... най-вече неприятни неща.

Едно от предимствата на Професията (пилотската, не другата...) е удоволствието... В царството на празнотата и на звездната светлина, можете да се докоснете до онова илюзорно чувство за свобода, което някога сте изпитали тичайки в ранно утро през безкрайна поляна, на ма#*&та от дома си...(Простете, има шумове по връзката :Р) Е, липсата на твърдата земя под краката и на смазващата земна гравитация правят изживяването несравнимо. Не бързайте да завиждате на пилотите - по законите на всемирната гадост (чл. 13 ал. 666) те трябва да изучават доста време антипода на думичката "свобода",... т.е. да изследват думичката "изолатор"... от вътрешната страна... Освен това, медицинските експерти са решили, че термина "доста" трябва да се чете като "докато се побъркат от скука".
Та пичовете, с които се запознахте по-горе са затънали в едно такова изследване на едно такова място и си клатят... краката. (Пилотът се казва Майк, а ника му е MIK. Казвам ви го сега, защото така съм решил :Р Няма да ви кажа как се казва техника, но ако някой познае шъ го черпя една бутилка Мента ;))

Майк се почесваше замислено по наболата брадичка втренчен в подтискащо-розовата стена на набеденото за всекидневна помещение. На фотьоила до него се беше разляла внушителната мускулатура на техника и тихичко похъркваше. (И за да бъде картината на пълно отчаяние и мизерия завършена ще използвам един от скритите си козове:...) По радиото на N-ти път въртяха остарял хит на Псайхотик Саунд:

     "..ще танцуваме, бейби
     като двойка електрони
     във вихъра на циклотрон...

     ..ще бягаме, бейби
     като двойка електрони
     в студения тунел на свръхпроводник..."

(btw, който не ги е слушал може без огризения на съвеста да твърди, че е психично здрав)

- Мамка му и черна дупка! Куче, ставай! - Майк изрита с всичка сила техника по коляното, облегна се назад и се опита да премисли ситуацията, изчаквайки резултата от нежното събуждане, който впрочем не закъсня. Точно след 7 минути и 34 секунди туловището се надигна и втренчи погледа си на разгонен пясъчен червей от Дюн в пилота:
- Развали ми най-хубавия сън от три месеца насам... Сънувах че гоня един интеграл по коридорите на 2ри блок. Бях барнал куад демиджа и БФГ-то... Тъкмо го бях заклещил във зала 2144 и щях да му направя катодно разпрашване и ти ме събуди!
Пилотът бавно извърна натежалата си от мисли глава и пресече справедливия техничарски гняв с кървясалия си поглед:
- Промили са ти мозъка в това ТУ, бре! Се'а мъ слушай внимателно: Според процедурата трябваше да сравня показанието на бордовия часовник със системно време от Кулата. Направих го и забелязах нещо нередно,.. но тъй като бях зацапал гащите не му обърнах внимание... Естествено си направих копие на данните - Майк размаха дискетка (розова, на бели точки) - Има разлика от пет билионни от секундата...
Измина минута мълчание, докато идеята успее да пробие през загрубялата мозъчна кора на техника...
- Може да е от ускорението... Ако пресметнем по Лоренц, експонентата от...
- И аз това си помислих, но факта, че нашия часовник е избързал ми преобърна кажгодето. Трябваше да сме с две билионни назад от системното време. Прегледах внимателно показанията. В момента, в който онова нещо се пльосна на един... гьотер разстояние сме се сдобили с една идея време в повече... Т'ва не мо'а да си го обясня...
- Знаеш ли... в университета имах физика при Ицо Тройката - промърмори техника с крайно нетипично за него замислено изражение и скривайки шайбата на пилота добави: - Да речем,...че мога да ти го обясня...

Той, роденият във звездната агония, беше ...заинтригуван. Идеята, че вселената е холограма, проектирана от неговото съзнание го дари със способността да я променя според желанията си. А единственото което може да желае същество с неограничени възможности е предизвикателство. Предизвика време-пространството и го срази. Сега беше време да предизвика самата реалност на дуел... И не е трудно да си представим, че за него крехките същества в алуминиева черупка бяха интересна еманация на въображението му. Xвърли се в игра, чиито правила определяше сам...

Сега вярва, че е създал вселената за свое собствено забавление...

Реалността е гъваква система, която се променя постоянно. Разбира се, тя притежава и определени точки са сгъстяване, в които се задържа относително стабилна. В тези точки реалността придобива плътност - това са точки на материя. Стабилността й е право пропорционална на плътността на материята. Пример за това са черните дупки, в които плътността достига до безкрайност. Там реалността е неизменна и затова за външен наблюдател времето в това странно космическо тяло е спряло... Реалността, обаче не е определяща. Определящо е съзнанието, окото което я наблюдава. Колкото по ярко е съзнанието - толкова по силно влияе на реалността. Процесът на наблюдение не е едностранен. Както наблюдаваното събитие въздейства на наблюдателя, така и наблюдателя въздейства върху събитието.
Радко и в ограничените измерения на планетарните пространства може да се появи някое могъщо съзнание, притежаващо способността да променя тъканта на пространство-времето и модела на причинно-следствените връзки. Вероятно мислите, че Айнщайн е създал математическия модел на Теорията на Относителността по наблюденията си върху познатите до тогава физически явления? Напротив... Мога да ви уверя, че до създаването на ОТО и СТО относителността въобще не е съществувала. Затова не е чудно, че законите свързани със тела със скорост близка до тази на светлината са наблюдавани опитно доста по-късно... Причината за това се крие във факта, че реалността и съзнанието са обвързани в структура, която ги предпазва от разрушителното въздействие на парадоксите и времевите примки, и се изграждат паралелно...

Няма друго място на земята, където мракът да е толкова тъмен и светлината толкова ярка... Лабораторията за високоенергетични лазерни излъчватели на Техническия университет: място, много по-странно от колкото бихте могли да си го представите...
Пред апаратурата, излязла сякаш от книга на Мери Шели, стоеше високата и леко прегърбена фигура на човек, неразбираем като уредите в лабораторията си. Ицо (по прякор - Тройката, ник - Ico3)... Беше се появил внезапно в университета и малко хора знаеха нещо за него. Онези, които биха могли да споделят нещо съществено относно произхода му, отдавна бяха преминали потенциалната бариера между живота и смъртта. Не може да се говори за излъчването на този човек. Трябва да го видите сами: посребрената коса, която се извива като подвластна на невидими електромагнитни полета, очите му, ярки и светлосини, взиращи се в пространството отвъд това ниво на реалността... и беглата неизменна усмивка, която плаши...
Повечето хора го мислеха за луд и бяха прави. Но не разбираха, че той може да си го позволи, за разлика от тях. На него не му пукаше - съзнаваше, че ги превъзхожда многократно и затова отдаваше своето внимание изцяло на работата си. Въпреки факта, че социалните му контакти бяха ограничени до възможния минимум, Ицо притежаваше способността да преценява хората. Умееше да открива потенциала на мислещия човек, дори и да беше покрит от налепите на многогодишното университетско образование.
Ицо прокара пръста си по километричната хартиена лента, която хронографа беше успял д изплюе през последните няколко дни. Спря се на единучастък, където в назъбената линия на времевия шум ясно се забелязваше интересен пик от няколко билионни от секундата. Усмивката му стана незабележимо по-ехидна, защото съзираше пред себе си ново предизвикателство...

Техника беше спуснал назад седалката си и се наслаждаваше на следобедното слънце, надигайки от време на време преполовената самоохлаждаща се бутилка Мента. Пилота мърмореше:
- Всеки божи ден тази магистрала става ад! А още на миналите избори Параванов обеща да я разшири с още 5 нива... Не че вярвам на политици, но това вече го приемам като лична обида... А ти няма ли да ми подадеш бутилката най-накрая!?
- Няма. Ти караш.
Майк хвърли поглед към замръзналото море от аеромобили, заклещени в масивната дуралуминиева конструкция на магнитомагистралата.
- Ти на това каране ли ми викаш? Дай ми я! - изтръгна бутилката от ръцете на техника и нервно отпи. - Имам чувството, че в момента сме попаднали в нелепата игра на онзи Космически шегобиец, за който гледах в "Митовете на миналия век".
Погледът му неволно се стрелна към нажеженото небе, към мястото където би трябвало да се вижда Марс. Завладя го неприятното параноично чувство, че от там го наблюдава огромно черно око...
Отвори рязко очи. Слънцето вече залязваше и бетонната пещ на гигаполиса София се заменяше от прохладен нощен вятър. Аеромобила се движеше с равномерна скорост по освободената вече магистрала. Автопилота си знаеше работата.
- Да се заспива пред пулта за управление е нарушение на правилника за движение. - подхвърли автоматичен упрек техника.
Майк не отговори. Чувстваше се смазан. Всичко което се бе случило през последните дни се струпа изведнъж върху му. Полета до марс и срещата с онова... нещо, изолатора, странния скок във времето, разпитите по време на обратния полет към Земята... Не им беше казал за копието на данните от бордовия часовник. Механично опипа джоба си, за да провери дали дискетата е още там. Там беше...
Аеромобила сви на изхода на магистралата и се гмурна в морето от небостъргачи на десетомилярдия град. Неоновите светлини на събуждащия се нощен живот осветяваха кабината призрачна светлина. Техникът погледна бледото лице на Майк.
- Трябва да разпуснеш човече. Знам едно чудесно място...
- О, не! - възкликна пилота. Прекалено късно - техникът вече набираше координатите в конзолата на превозното средство, което се шмугна в бесен слалом из тесни по стандарта на 21вия век улички и не след дълго се приземи. Мястото, до което бяха спрели. можеше да се опише само с една дума - бардак.

Заведението (хмм..) се намираше в изоставения подземен гараж на остаряла корпоративна сграда подготвена за саморазрушаване. Влязоха в обширното задимено помещение и моментално ги обгърна полухипнотизираната тълпа гърчеща се в ритъма на фрийктранса. Майк следваше плътно техника, който си проправяше път през импровизирания дансинг като ледоразбивач. Някои от не толкова дрогираните индивиди благоразумно му правеха път.
- Здрасти, бейби! - техникът атакува с мазен подход чернокоса късоподстригана девойка стояща на бара. (Правя леко отклонение от сюжета, за да придобиете представа за това постмодернистично чудо на природата и съвременната наука: 50кг биомаса + 5кг електроника, 1.65м височина, плътно прилепнал 'NetRiderSuit(тм) от InteractWear със анимирана увиваща се около тялото анаконда на черен фон, MicroVR(тм) очила, платинен конектор на слепоочието и един куп кабели свързащи всичко това с имплантирания Cerebrium процесор от [AMD+Intel=All-Other-Sux]Corp.)
- Да ти го на..м, нещастен пе...аст! - мигновен отговор. (Простете, музиката е прекалено силна, не се чува всичко...)
- Любезна както винаги - техникът се усмихна широко - Зев, това е Майк. Майк, това е Зев.
- Приятно ми е - едва успя да промълви замаяния от звуците и светлините пилот.
- Къде се губиш, куче? Не си се гмуркал в hogwash.net от седмици!
- Работя, скъпа - техникът го изрече почти с гордост - и работата ми не позволява.
- Ти работиш!? - Зев се сгъна от смях - Това е най-нелепото нещо, което съм чувала някога...
В този момент човек със фигура по-внушителна от тази на техника проби бариерата от човешки тела и се насочи към компанията със широка усмивка.
- Борка! Мараба, колега!
- 'Драсти, ман! Как е хавата? - Борко и техника се сграбчиха в нежна прегръдка, която по-скоро приличаше на хватка от сумо и увлечени в разговор за славното минало потънаха в тълпата.

---

Външно пространство

     Част втора: Целия свят

(Въведение...)


Човек идва на света със свити длани и като че ли казва: "Целият свят е мой!", а си тръгва от него с отворени длани, като че ли казва: "Гледайте, нищо не взимам със себе си." Radj



Из обръщение на г-н Параванов, председател на Кибернетичната Емпирична Българска Автономна Постдемокрация (КЕБАП), президент на корпоративна република България:
"...Както ми се налагаше да повтарям немалко пъти, официалното ми становище относно слуховете за засекретяване на документи отнасящи се за изследователската мисия No. 1234, стартирана на 13-ти Август - петък, миналата година, е че такова своеволие на Органите за Корпоративна Отбрана, Защита на Автономията и Осуетяване на Криминални Опасности (ОКО ЗА ОКО) не е имало! Продължавам да твърдя, че цялата информация за проект "Плажна топка" е достъпна и публикувана в Мрежата. А относно неверните твърдения на някои жълти електронни издания, че участниците в експедицията са арестувани и отведени за разпит в хипотетична свръхсекретна лаборатория..."

Нощта беше мрачна и безлунна, пък и тежките облаци скриваха от звездната светлина четири силуета, промъкващи се през шубраците на ниския хълм. Леденият дъжд изливаше киселинната си благодат над главите им, а поривите на вятъра донасяха от време на време хриптящия глас на пневмонията. Чу се специфичния болезнен звук, тип - "твърда подметка върху невнимателна ръка", последван от сподавен стон.
- О, извинете господин Алфа! Това вашата ръка ли беше?
- Да, моята ръка... беше...
- Господа, моля ви, запазете тишина! - властният глас на един от силуетите, чийто засукани мустаци се забелязваха дори и при тази оскъдна светлина. - Време е да започваме...
- Сигурен ли сте, че това е мястото, господин Хикс? - обади се някой от групата.
- Абсолютно! Да действаме по плана.
В абсолютен синхрон тайнствените господа отвориха раниците си. Всеки от тях извади различен по големина и форма предмет. С точно изчислени във времето операции, предметите бяха сглобени в дълго и странно приспособление, напомнящо на РПГ. Всъщност, това беше една обикновена на вид военна камера.
- Господин Гама, 2 градуса в ляво - прошепна г-н Хикс. - Колко време ни остава?
Бледата светлина на инфотерминал освети ръка, украсена със хармоничен кален отпечатък от обувка.
- Две минути и тридесет и пет секунди - (тъничкият гласец на г-н Алфа.) - ако информацията ни е вярна, разбира се.
- Достатъчно време за една цигара...
- В никакъв случай, господин Гама, ще навреди на дробовете ви!
- Господин Хикс, нали знаете, че използвам безвреден тютюн?
- Не за тютюна ми беше мисълта, а за влажния въздух във военния арест...
- Господа, някой идва - прекъсна ги боботещия глас на масивна фигура, безмълвна до този момент - Включете ши.. проклетия пси-емитер!
- Прав сте господин Бета, забележителен слух - усмихна се г-н Хикс и натисна единствения бутон на закаченото на колана му устройство. В този момент подгизналия хълм се превърна в най-безинтересното място във Вселената.
Тишината на студената есенна нощ беше разкъсана от пронизващия вой на измъчен двигател. Не след дълго два самотни фара осветиха калната пътека. "Нива" с маскировъчно покритие "Хамелеон", сви от пътя и спря по средата на обширната поляна в подножието на хълма. От нея слязоха няколко човека в военни униформи, с прожектори в ръце. По жестовете им личеше, че спорят за нещо, но единия от тях посочи небето и останалите се кротнаха.
- Господин Гама, записвате ли това?
- Отдавна съм включил на запис... Но, господа, гледайте!
Ярък обект, подобен на падаща звезда, прониза със шеметна скорост облачната покривка и се спусна на няколко метра от земята. После още един... и още един... След секунди поляната беше осветена от синкаво-бялата светлина на десетки въртящи се в кръг светещи тела. Едно от тях се стрелна към джипа и почти докосна земята. По размер беше малко по-малко от "Нивата" и явно светеше доста силно, защото хората около нея закриха очите си с ръце, въпреки слънчевите очила, които бяха сложили междувременно. Пред военните, сякаш от нищото, се появи висок гологлав мъж в бяла роба. Стоеше неподвижно около минута, вероятно се водеше разговор между него и главния военен, след което внезапно изчезна, както се беше появил. Светещите обекти се издигнаха плавно и се стрелнаха към облаците, а униформените се качиха в превозното си средство и потеглиха в обратната посока, от където бяха дошли. Сценката продължи не повече от три минути...
- Забележително - прошепна вцепенения г-н Алфа.
- Господине, приберете си очните ябълки в черепа. Предполагам, че ще ви трябват и в бъдеще - озъби се г-н Хикс в широка усмивка. - Господа, - обърна се към останалите - смея да кажа, че се справихте блестящо. Евакуираме се според плана и... беше ми приятно да работя с вас! Не ме търсете, аз знам как да се свържа с вас за следващата мисия. А с вас, господин Бета, имаме уговорка за утре вечер, нали помните?
Г-н Бета кимна и промърмори няколко приятни слова по адрес на времето... След секунди на хълма нямаше и следа от човешко присъствие...

- И ето от тук следва, че двоен интеграл от синус "е" на степен времевата функция f, с индекс едно, де кикс де игрек... - мърмореше нервно кльощав асистент и стържеше с третокачествен тебешир по зацапаната дъска (Ъ? Какво? Ааа.. че действието на разказа се развива във "холограмния" век, нищо не означава. Това е Техническия Университет, все пак :Р ) - ...Така стигаме до извода, че ъгълът на разсейка на събитийните вълни, колинеарни на имагинерната времева ос е...
- По малък от 1/2 Пи Гьотер-градуса! - неизвестен глас от полупразната аула.
Асистентът се вцепени, след което пребледня и изпусна тебешира. За първи път от както работеше в университета се случваше някой да разбира поне малко от този предмет... или поне да слуша лекцията. Съзнанието му се опита да подтисне пагубния за психиката факт, като го набута в най-дълбоката дупка на паметта и изля няколко тона бетон отгоре му.
- А г-г-грешката е... - продължи асистентът, треперейки.
- 0,1% според статистическия метод на Нагласьов! - същият глас.
Асистентът избяга от залата, подаде молба за напускане и една седмица по късно се самоуби...

- Вие сте...? - доцент Любчо фиксира с поглед студента с дясното си око, докато другото механично избиваше хлебарки по ъглите на кабинета му.
- Айноу Тумъч, от ГДР. (Германска Дегенеративна Република)
- А, да... - Любчо реши набързо система диференциални уравнения от петнадесети ред и продължи - Забелязахме, че имате... хмм... склонност към времевата математика? - това беше по-скоро въпрос, отколкото заключение.
- Искам да се включа в проекта за времевата сонда - заяви твърдо студентът.
Доцентът изгледа хищно Айноу, дори и лявото му око се показа иззад шкафа и се втренчи в него, поклащайки се леко на течението от климатика.
- Колега, надявам се, че знаете условията за работа? Подпишете ли документите ставате собтвеност на Университета.
- Да, готов съм на такава саможертва - каза студента, но с вътрешна ехидна усмивка.
- Добре... - Любчо извади дебела, подвързана с черна кожа тетрадка - подпишете се тук, моля.
Докато се подписваше Айноу хвърли поглед към другите имена, срещу повечето от се мъдреше малък червен печат "Diseased". За първи път изпита някакво съмнение относно изхода на мисията си...

- Господин Бета! Господин Бета! - гласът едва се чуваше в невъобразимия акустичен хаос на "Not-so-easy-Club", най-долнопробното заведение в Студенстки град, а и с голяма вероятност - в цялата Вселена и паралелните такива.
- Г-н Гама? Какво правите тук? Имах среща с г-н Хикс... - очевидно изненаданият великан подаде ръка на г-н Гама за здрависване, но той му бутна някакъв запечатан плик
- Господин Алфа няма да дойде, има важна работа. Каза да ви предам това писмо със заръката да го отворите на някое сигурно място. Късмет ви желая... - в лицето на г-н Гама се криеше необичайна тъга. Фигурата му потъна в тълпата.

* * *

Мъдрите хора казват, че за да разберем Вселената не е необходимо да я обиколим цялата. Мъдрите хора казват, че отговорите на всичките ни въпроси се намират вътре в нас. Казват, че за да видим Истината е достатъчно просто да погледнем [i]наобратно[/i]...
..Но мъдрите хора понякога грешат.

Океанът от звезди бушуваше около Майк. Вълните от ярка светлина танцуваха в сложна хармония и се разбиваха една в друга. Милиони слънца умираха и се раждаха във всеки изпълнен с термоядрена страст миг. "Битката на титаните с боговете" - пробяга прашна мисъл през съзнанието му. Нямаше представа къде е, нито от колко време наблюдава безмълвната гравитационна буря, но малко по малко започна да открива определена закономерност в хаотичната миграция на звездните купове, мъглявини и галактики. С все по-голяма увереност можеше да усети невидимите ръце, разбъркващи космическата колода карти.
Насочи мисълта си в набелязаната в пространството точка. "Коз!" - Стар червен гигант изплю ярък протуберанс в нямата си агония и се срина върху себе си. Майк се усмихна на новата бяла перла: "Благодаря ти, сега знам какво да направя..."


Външно протранство (2 част) : Целият свят

(След въведението...)

"Зев, Зев, Зев...". Шепнещ глас от Мрачните дълбини на душата.

Зев почти скочи от леглото. Зениците й бяха свити до точка, зелените й очи огряха стаята. Цялата трепереше, но без да знае защо. Сън... Да, сън някакъв беше.
- Ставай плужек такъв! - изрита тя щастливо заспалия до нея субект в бъбреците и го събори на пода - Обличай се и изчезвай на мига!
- Мгфк? - конкретен въпрос от страна на субекта.
Без повече да му обръща внимание, момичето се хвърли във спасителните за съзнанието действия по изпълнение на сутрешния график:

(1) Включване на компютърния холотерминал
(2) Login в hogwash.net *?* системата
(3)-(10) са без значение

- Да видим.. нови съобщения - 15.. реклами и спам, бла-бла.. О, това е интересно. Любовна картичка от the_sexy_motherfucker, май трябва да му отговоря... или да му тегля един игнор - добави след като се замисли за момент. - Хмм.. има и войс-месидж от някой си Бета. Кой пък е този?
Зев залепи силиконовите електроди към кънектора на слепоочието си, които индуцираха съответните ЕЕ-вълни направо във слуховия кортекс. (След като BrainWash Ltd. разпространиха тази хайтек джаджа, изразът "Тая песен ми е влязла в главата" придоби съвсем буквално значение) Малко *static* шум, две-три припуквания от превключвателите на записващото устройство, последвани от познат до болка глас:

"Здрасти, бейби!
Как я караш? Отдавна не сме се чували, а? Не, няма смисъл да псуваш като студент по време на заверки, защото няма как да те чуя, пък и не искам - хич не ти отива. Сори, ама нямам време за сладки приказки... Престани да ме благославяш казах! Зная, че не трябва да се свързвам направо с теб, но нямаме време - попаднах на нещо особено интересно. Да се видим... да кажем след пет минути? Знаеш къде да ме намериш... А, и преди да си излязла метни нещо върху голия си задник - навън все още е студено. Чакам те! Твой любимец - техника...*static*..."


СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ (надявам се :Р)