автор: tanitta

         Пое чашата с трептящи ръце, отпи от сутрешното си кафе, специално направено само за нея. Отпи глъдка пробуждаща истината в сърцето й, наведе глава, пое дълбоко дъх и го погледна в несъбудените му очи.
- Мисля,... че... съм бремена - и слънцето несигурно изгря в очите й.
         Не улови емоция отсреща, и погледна встрани да дочака присъдата си. Нахлуха спомените, и в галоп запрепускаха по вените й, за да я изправят отново и отново пред всяко взето нейно решение. Черно-бели и искрящо цветни, като картини, разказващи за миналото й, тя търсеше, подобно на многогодишна, дълга минута мълчание. Разколебана от решението си да сподели, събра смелост и отрони най-трудната лъжа – да каже че, е „шегичка”...
         Смелостта нахлу с поетия дъх мълчание и точно когато вдигна глава, за да излъже, го погледна в очите, и чу гласа му предизвикал цялото й тяло да се разтресе от алармите за бедствие пулсиращи в главата й...
- Ще ставам татко! – очите му грееха по-силно от лятното слънце изгарящо кожите им.

...
         Денят привършваше, работното си сиво ежедневие, за да ги събере отново в стаята, пренаситена с емоции. Тя беше се приготвила за най-нежната си вечер, когато ще може да се сгуши в своя принц - принцът с олющеното старо колело. Да вечерят, и да си разкажат деня, с проблемите и радостите, като че ли травиалност беше непонятна за тях дума.
         Закъснял, събудил страхове в зловещото очакване да се изправи напрага, той най-после пристигна. Олюляващ се, с дъх на мента и мастика, премрежил поглед, с който като че ли й каза неизреченото все още. Падна на колене пред нея. От окото му прокапа сълза.
- Аз... Ти си ми най- скъпото на света... И... не мога да си представя живота без теб. Но...! Вече не те обичам!

...
         Тя отпи поредна глътка от налятата в чашата й „божия кръв”. Изплаканото море от болка предната вечер, като че ли не й беше достатъчно. Имаше още много да скърби. И колкото и да стискаше зъби, за да заглуши писъците на сърцето си, в душата й се опустошаваше и последната надежда това да не се бе случвало.
         Кокетна съседка потропа на вратата й. Повече от всичко на света й се искаше никой да не я закача. Никой не й трябваше. Никой не би искала да е при нея... Какво подяволите искаше тази, кудкудякаща пред вратата й, жена
         Най-после намери сили да отвори на „досадата”, за да може да й тръшне вратата, както я тръшна той пред нея снощи. Спря за миг, и стремително се изправи пред жената, а отсреща чужда, непозната жена плачеше и тропаше по вратата. Неразбираща какво се случва тя прегърна съседката си.
- Ти си толкова прекрасна, кой изрод те накара да плачеш цял ден та чак докато се зазори... изхлипа жената подавайки прясно направено кафе – да погледаме изгрева, успокоява. Така без да си знаят имената дори, споделиха утрото.
- Защо плачеше, когато почука на вратата ми.
- Болеше ме за теб.

...
         Час по-късно тя разбра, че бременост няма.
         Най-трудно й беше вечер, след работа – без той да е наоколо. Изминаваха дните бавно, протяжно като песен на баба, скърбяща за любовта си. Беше сломена.
         Една сутрин, отивайки на работа, настигна възрастна жена и й помогна да пресече улицата. После момче й подсвирна, а дори и продавачката й се усмихна... Тя вдигна глава нагоре към небето, загледа се в „изрисуваното платно на Художника”, усмихна се и дочу песен на птици. Пое дълбоко дъх, изправи рамене, сякаш никога до този момент не се беше усмихвала така.
         Денят приключваше, когато пред нея се изправи той...
- Какво ще правиш на 14 февруари? – като на шега я попита, сякаш беше част от дълъг разговор, който тя беше пропуснала...
- Да вземем бутилка вино и да празнуваме Зарезан!? – говореше той, а в главата й пулсираше последната им нощ. Преглътна буцата в гърлото, и изкриви лицето си в странна гримаса (мислеше, че се усмихва).
- На работа съм, нощни смени. - успя да изтъкне, а пред очите й се зидаше стена, зад която той оставаше сам.
- Ще дойда сутринта да те взема от работа и ще празнуваме! 14-ти е! – не дочака друго оправдание. И замина.
         Потъмняха очите й, нямаше песни на птици, а на небето се рисуваше дъжд. Гръм в далечината прикри плача й, а поройния дъжд оправдаваше размазания грим. Прибра се и се напи. Тъжна песен. И дим от цигари,. И тя... сама.
...
- Точна, както винаги! - отбеляза той – и я поведе към поляна с чудесен изглед.
         Беше изморена и бързо се отказа от виното, главата й натежала от безброй безсънни оплакани нощи, облегна се и заспа в скута му.
         Сънува, че той я целува, и разкаян и плах я моли за прошка.
         Отвори очи...
         Той плачеше.
Прегърна го, и нещо в нея се скъса. Не беше същото. Не беше същата...
         Седмици по късно, тестът каза - бебе!
         Изправи се пред него, в джоба стискаше най-добрата новина, трябва да говорим...
- Аз не те обичам вече...


Таня Златева, 2008г.