Мило дневниче,
Аз съм Анна Николова и съм от град Варна.
Малка съм на ръст и на години,и не съм много богата.
Лицето ми е бяло като платно, с коса до раменете и
очи кафяви като кората на дъб.
Майка ми работи на кораб
като готвачка и винаги като се връщаше късно вечерта ме
събуждаше да изям едно кремче което правеше по нейна
специална рецепта.И в тези две,три минути в който тя
седеше до мене и ме гледаше с радост как ям кремче аз имах
чувството че цял ден е била с мен, макар че през деня аз не
ходех на детска градина, защото родителите ми нямат
големи финаси, пък и трябва да плащат сметки.Та заради
тези две причини аз живях при баба ми.Тя беше стара
и немощна,и винаги позволяваше на брат ми всичко,защото
той беше по - голям, а аз нямах приятели там където
живееше баба ми, и затова излизах с приятелите на брат ми,
който ме гледаха все едно съм извънземно.Имаше
един ден отличен сред другите когато аз почнах училище.
Този ден аз и маика ми бяхме заедно.Всичко беше като
слънчев ден, докато не доиде време, когато майка ми излезе.
Аз се стреснах, мислех си че аз и майка ми ще бъдем винаги
заедно.И така през годините мястото в сърцето ми беше празно
и аз се чувствах някакси непълноценна.И така в мене беше пусто
и аз тъжах всеки ден, но един радостен,цветен и красив ден
аз не бях тъжна.Усетих чувство на радост усмивка се появи
на лицето ми и всякаш светът се бе нагласил за този специален ден.
Тръгнах на път за баба и птичките пееха омайна песен, а вятърът
поклащаше клоните на дърветата все едно ми махаха или танцуваха
някакъв странен танц.Когато пристигнах мама се сбогува с мен и брат
ми и ни даде по една паричка.Тази паричка била на пра пра баба ми
и била направена от сребро.Мама каза да я пазим като очите си, и че
тя носи късмет.Когато се качихме при баба, тя спеше.Аз бях гладна
и затова исках да взема една от курабийките на баба.Взех една
табуретка от хола за да мога да стигна горният рафт.Не исках да
изгубя монетата и затова я оставих на масата в хола.Взех си курабийка
и изведнъж се чу затваряне на вратата.Почувствах се сама и усмивката
ми обърна посоката си.Реших да последвам брат ми.Когато го настиг -
нах го видях да играе в калта с новите дрехи.Когато се наигра едно
от другите момчета му даде блузата си.Аз му казах че ще го изкажа,но
той не се стресна, а ми заяви,че ако баба знае че съм излязала без найно
разрешение тя ще ме набие.От страх аз не посмях да кажа за размяната.
Влязохме вкъщи и брат ми се сети, че монетата му била в джоба на
блузата.Но когато мама ни взе тя поиска да види паричките.Брат ми
извади неговата и аз се учудих нали я беше изгубил и когато потърсих
моята паричка разбрах че той я е взел.Мама се разочерова като видя
празните ми ръчички.И сега години по - късно си спомням лицето
на мама.В него имаше разочерование, гняв, но и малко разбиране все
пак бях малко дете.Но аз не се сърдя на брат ми заради това което
направи, макар че малко ми стана гадно че не ме помоли.