Подранилите птичи ята
ревниво разплитат
топлата слънчева дреха.
Прегръщам завоите,
кимам на всяко дарво
и се гмуркам в безкрая,
и ми е леко...
Бързам към своите.
Пак съм готова
снеговете да прегазя,
синевата да изпия,
да потъна
в горските оврази...
Пак съм камъкът,
търкулнал се на север.
Само тука
си тежа
на мястото.
Къпе се слънцето
в облачна пяна.
Докъдето окото ти стига -
все зелено, зелено, зелено -
ту мораво, ту разлистено.
Светнал, светът
ми намига с надежда.
Гората се кипри новородена.
Само пътната черга -
мръсноснежна -
слиза ли, слиза
и се губи в безкрая...
А отвсякъде -
само зелено:
попива в зениците,
в кръвта ми навлиза
и дъхът зеленее,
и спирам да дишам.
Слънцето дреха заплита
с дъждовен конец,
ниже цветя и роса за маниста
и ме загръща в по-друго зелено,
от което едва се съвземам.
И усещам, че съм вече у дома.
Изпреварват очите
внезапния пролетен дъжд.
Мислите
опитвам да измия,
от душятя
боклуците смитам.
Уморих се да бъда
прелетна птица.
Гледам - два гълъба
пърхат край ново гнездо...
Чувствата-пера си разпилях
по покривите на града...
Уж слънце грейна,
а вали ли, вали...
И ме дави
житейският дъжд.
За отплата.