автор: kelefarn

Глава 1


Група конници препускаха в мрачната нощ. Пътят се виеше сред низки хълмове, чиито тъмни силуети едвам се открояваха на облачното небе. Двама от предните конници носеха факли. Светлината им служеше по-скоро за ориентир, отколкото да осветява застлания с груби камъни път.


Пред пътниците, неумолимо приближаваше тъмната грамада на Белиндорската гора. На границата на три кралства, тя служеше като убежище на всякакви пройдохи и разбойници. Обикновено имаше лошата слава на опасно място за странстващи пътници, решили да съкратят пътя към Нимара или земята на кутрите, но тя беше и единствения път към Химорум, забулено с мъгла от сенки кралство на магьосника Морнаел.

Ездачите се навлязоха в плътния мрак на гората без да забавят ход. Тропотът на копита ясен и звучен, заглъхна в опадалата шума и само факлите призрачно осветяваха близките дървета.

Недалеч от пътя, в равнината ширеща се северно от него, друг отряд конници лагеруваше край гората. Часовият, затаил се на едно възвишение забеляза препускащите ездачи и изсвири предупредително. Отговори му писък на кукумявка и всичко затихна.

Луната надникна неочаквано от разпокъсалите се облаци, но бързо се скри, сякаш не искаше да става свидетел на нещо, което щеше да се случи. Лек порив на вятър разклати клоните и хоризонта блесна в светлината на светкавица. Далечен гръм долетя през степта. Красива, но студена светлина озари облачното небе и даде началото на цяла поредица от гръмотевици, съобщаващи за наближаващата буря.

Зловещ писък разтърси мрака на гората, след който се разнесе шумът на битка и викове на мъже попаднали в капан. Скоро от мрака на гората излязоха недалеч от лагера, сенките на петима ездача. Двама от тях паднаха не достигнали възвишението на което се криеше съгледвача, а останалите трима се събраха като щит пред единия.

Преследвачите, тъмни петна в тревата, обкръжиха хълма, на който се бяха изкачили. Викаха им омери, диво планинско племе от Химорум, презрително наричано от оргарите туху – диваци. Бързи и ловки, те се спотаиха в очакване на нещо, а това се оказа същият див, смразяващ кръвта писък. Стрелите се посипаха върху конниците, прикрити зад щитовете си и стиснали здраво копия. Очакваше ги неминуема гибел, рядко някой се беше спасявал от засада на омери. Издръжливи и упорити, можеха да настигнат конник препускащ в галоп или да го преследват, докато коня не се умори.

Обградени, мъжете не смееха да помръднат, за да не разрушат единствената защита, която имаха в момента. Наежени от стрели, те мълчаливо очакваха своята участ и тежкото, учестено дишане издаваше напрежението, нагнетило се в тях.

Звукът на рога, разнесъл се наблизо, не достигна до тях заглушен от шума на прииждащата буря. Неочаквана светкавица освети хълма и им се стори, че тя изплаши омерите, които изведнъж побягнаха към гората. Когато видяха силуети на конници да им идва на помощ, сърцата им се изпълниха с надежда. Те хвърлиха копията в рошената от вятъра трева и извадиха мечовете. Мъжът пазен тях ги разбута и пръв се хвърли след бившите преследвачи. Много то тях не стигнаха гората посечени от него и спря едва когато беше обсипан от стрели, достигнал сянката на първите дървета.

- Смело! – каза някой до него и извика. – Укрили са се в храстите Баян. Мини с неколцина зад тях.

В храстите не бе останал никой, когато конниците ги претърсиха.

- Избягали са. – извика някой в мрака.

Изсвири рог и стотина кутирски войника се събраха около хълма. Укриха се в подножието му, откъдето не се виждаше гората и запалиха огън. Водачът им се приближи да групичката спасени, които стояха леко встрани от огъня.

- Имахте късмет. – каза той и свали шлема си. Черни, блестящи къдрави кичури се разляха, като пенлив водопад.

- Благодарим на храбрите кутри. – отговори му водачът на другите и също свали шлема. – Аз съм Сара, кралицата на Нимара. А ти кой си?

- Дагор, но ми викат Насс.

- Наемник. – каза кралицата, като погледна изобразения орел на нагръдника му.

- Войник. Предпочитам да ме наричат войник. – отговори той.

- Чувала съм за теб Дагор, по прякор Острието и ти благодаря за помощта, но ако отрядът ме не беше попаднал в коварна засада и знаех, че си наблизо, щях да нося вече главата ти към Мурея.

- Силни думи за една слаба жена. – засмя се Дагор.

Погледът на Сара гневно и властно се гледаше Дагор в очите и явно се ядосваше, че трябва да го прави отдолу нагоре, понеже той се извисяваше с една глава над нея. Но освен това, в погледа и имаше и друго, наречено любопитство. Славата на Дагор се носеше по границите на Нимара, като смел, храбър воин, но и дързък разбойник. Той често нападаше селата по границата и всяваше ужас в нимерийците. Ромерите дори бяха обявили награда за главата му, защото проникваше навътре в империята и опожаряваше всичко пред себе си.

- Силни думи за една слаба жена. – засмя се Дагор.

Очите на Сара гневно и властно го погледнаха. Зле прикрит гняв тлееше в тях. Но освен това, в погледа и имаше и друго, наречено любопитство. Славата на Дагор се носеше по границите на Нимара, като смел, храбър воин, но и дързък разбойник. Той често нападаше селата по границата и всяваше страх сред нимарската гранична стража. Ромерите дори бяха обявили награда за главата му, защото проникваше навътре в империята и опожаряваше всичко пред себе си. Беше и любопитно да види този мъж за който се носеха легенди, някои добри, други зловещи.

- Винаги съм се питала как изглежда храбрия Дагор и дали наистина е толкова силен. – отговори тя.

- Да проверим, защото и аз съм чувал разни неща за нимарската кралица.

Те се изправиха един срещу друг под първите тежки капки дъжд. Кутрите ги обградиха и отвсякъде се понесоха шеговити забележки. Късият меч на Сара проблесна заплашително, когато го извади от ножницата. Въртеше го с лекота в ръката и първата атака, яростна и стремителна, изненада Дагор. Но той успя да избегне острието и на свой ред атакува. Отстрани другите с възхищение наблюдаваха грациозните движения на двамата. Личеше си съвсем ясно, че липсата на сила, Сара допълваше с ловкост и пъргавина. Нито веднъж не успя Дагор да я изненада, когато нещо познато в движенията на Сара го накара да отскочи, завърти, едновременно с нея, и да хване ръката и. Така той се оказа зад нея и я хвана в здрава прегръдка. Ръката му трепереше притиснала гърлото, а другата държеше китката.

- Много добре. Това беше смъртоносно. – каза той.

Сара го погледна странно. Имаше нещо познато в уверените движения, с които Дагор избегна този удар. Но тя бързо го ритна по крака и допря острието до главата му.

- Така е по-добре.

Дъждът ги обливаше обилно, а те стояха и не помръдваха.

- Идват конници. – извика някой

- Не сме приключили, може и да си кралица, но Дагор не се предава. – каза той и се отдръпна. Изтръска глава, сякаш искаше да пропъди нещо и се отдалечи.

Пристигнаха петдесетина конника, предвождани от едър, широкоплещ мъж с горда осанка. Конниците се заеха да разпъват шатрите, докато той мълчаливо стоеше под дъжда и оглеждаше оформящият се лагер.

Дагор се поклони на новодошлия с ръка допряна до сърцето. От суровото изражение на лицето му го загриза безпокойство, но нищо в него не го издаде.

- Приветствам командира на стражата. – каза той.

- Какво беше тази свада? – вместо приветствие, отговори мъжът.

- Малък урок на една нимерийка.

- За това после. Трябва да поговорим. Ела с мен.

Те тръгнаха към командирската шатра, която сивееше наблизо. Мъжът направи знак на воините да се оттеглят, още незавършили работата.

- Нармо, какво е толкова спешно, че не можа да изчакаш да довършат? – попита Дагор.

- Сега съм твой командир, а не баща. – отговори Нармо и не можа да сдържи тихия гняв в себе си. Той лъхна Дагор, който се почувства, като малко момче.

- Да, кервана. – каза той.

- Да, кервана. – натърти Нармо. – Позор. Превърнал си се в разбойник. Ако не бях аз, отдавна главата ти да украсява стените Фенигар. Дългът ти е да охраняваш границата и пътищата от разбойници, не да бъдеш един от тях.

- Изслушайте обяснението, еритаг Нармо.

- Какво обяснение?

- Те не искаха да платят данъка. Възпротивиха се и едва не се стигна до битка. Те са ромери, жалки горделивци.

- Те са търговци и не данъка не са искали да платят, а подкупа. – извика Нармо. –Вероятно са преувеличават, но кой може сега да докаже това. И друго. Княза е търпелив, но твоите набези по селата отвъд границата, са разнесли славата ти навсякъде. Създаваш конфликти с ромери, нимерийци и дори кутри. На това ли те учех. Кажи!

- Аз трябва да командвам тези хора. Да имам авторитет, но погледни ги. Та те са разбойници. Наемници и хора избягали от родните си места не просто така. Не могат да бъдат войници, каквито ти искаш. Това са кутри, нимерийци, има дори ромери и ентгари. Не са елфи и никога няма да бъдат. Понякога се налага да им отпуснеш края, за да можеш да ги придърпаш после.

- Глупави оправдания. Ти си им командир и ти определяш правилата.

- Ясно. Дошъл си да наказваш, но първо си спомни, кой ме направи такъв. Някога смело ни водеше срещу ромерските градове и села, сега ни уважават. Разбойниците заобикалят границите ни и не смеят да прекрачат насам. Ако не напомняме за себе си понякога, вече няма да ни уважават.

- Налага се да разпусна трудата ти. Конниците ще бъдат разпределени по други труди. Който не иска, да върви във Белиндор.

На Дагор се стори, че светът се завъртя. Сърцето му затихна, а после заби лудо и кръвта забуча в главата.

- Ами аз? – тихо попита той.

- Идваш с мен. В столицата.

- Не. – Дагор го изгледа враждебно.

- Ти нападаш села, ограбваш кервани, биеш се с войници. Ти се превръщаш в разбойник.

- Но от другата страна на границата.

- Това е политика. Единият от тези търговци беше ромерски пратеник на императора. Превишил си правомощията си.

- Той не го доказа, а и нямах заповед.

- Предай ми всичко, което си взел от тях. – извика Нармо.

Дагор замълча. Постоя в нерешителност и излезе. Когато се върна, носеше дисаги, преметнати през рамо. Целият лагер беше затихнал. Всички разбираха, че нещо се случва.

Той хвърли дисагите в краката на Нармо и излезе. Намери закътано място от едната страна на хълма. Водата и вятъра, бяха изронили и отнесли почвата, оголили бялата сърцевина на хълма, която се открояваше в мрака. Дъждът ръсеше ситно и Дагор се загърна в плаща си. Намери сухо място и се облегна на скалата. Думите на Нармо още отекваха в съзнанието му: “ Ти се превръщаш в разбойник”. Нима беше така. Всички труди нападаха селата отвъд границата, беше нещо нормално. Князът не плащаше много на граничната стража, сбрана от главорези и си затваряше очите за техните набези. Да, понякога имаше и съпротива, тогава загиваха хора, но рядко. Те не искаха много. Храна, някоя жена, не успяла да се укрие навреме. Колкото до търговците, то ги мразеше. Ненавиждаше хитрите им пресметливи очи на страхливи и алчни твари. Достатъчно беше да ги спреш и ти пълнеха шепата с пари, сами, само за да не ги закачаш, но тези се озъбиха. Държаха се гордо и предизвикателно, откъде да знае, че единият от тях е бил пратеник. Политика. Не разбираше тази игра на думи, лъжливи обещания и интриги.

Дагор не сдържа сълзите. Коравият мъж се разплака. Почувства се като малко момче за пръв път от много време. Стана силен, защото така трябваше, стана корав, защото се налагаше, стана суров, защото така оцеляваше, но в същност, в този миг се почувства, като изоставено дете. За пръв път от много време, се почувства като хлапе. Гневът на Нармо отключи всичките му затаени страхове, които мислеше, че отдавна е преборил.

Стресна го някакъв шум. Трябваше му само миг, за да премахне следите от слабост на лицето, но когато вдигна очи, видя, че Сара е видяла всичко.

- Великата кралица! – възкликна той.

- Търсех те. – каза тя и само нещо в очите издаваше видяното. – Трябва да стигна до храма във Вигор и ще ми трябва охрана. – каза тя.

- Планината Вигор е опасно място. Ах, да. Обетът на нимарските кралици. Странен народ сте вие. Обичаите ви позволяват жена да стане кралица, но е длъжна да даде обет за целомъдрие и да я обрекат на самота.

- Самотата е спътник на всеки владетел. – отговори Сара.

- Ах, да. Политика. В нея няма страст, няма любов, няма чувства.

- Това не е твоя работа, да обсъждаш нашите обичаи. Ако не беше спешно, нямаше да те моля.

- Тя ме моли. – сега Дагор реши да си изкара всичко на нея. Стана и се приближи. Дъхът му докосна лицето и, раздвижи непокорно свлякъл се кичур и накара Сара вътрешно да потрепери. – Може би се мислиш за нещо голямо, но не мога да ти помогна, но за да утвърдя твоето мнение за теб и да ти покажа, че си само една жена ще...

Той я притисна към себе си и впи устни в нейните. Очите на Сара се ококориха от изненада, после тя се сви и се опита да се освободи то желязната му хватка. Пусна я неочаквано, както я сграбчи. Сара, зачервена от вълнение и гняв го удари с юмрук. Погледна го убийствено и си тръгна. Дагор изплю на земята кървава храчка.

- Силно удря. – каза си той, а после извика след нея. – Ако искаш свита, се обърни към командир Нармо, аз вече съм свободен. Свободен.



Нармо излезе веднага след Дагор. Когато не го видя, тръгна към самотната групичка на тримата нимерийци, разположили се встрани от кутрите. Въпреки, че бяха съседи, нимерийците не ги харесваха, дали заради дългите кръвопролитни войни водени някога между двата народа или заради честите нападения на този уседнал на тяхната граница конен народ, свикнал да граби и плячкосва. Нармо си спомни калдорците чиито предци идваха от земите на кутрите, дори на север още се срещаха едри здравеняци от странно малко племе, дошло по тези земи с кутрите и постепенно изчезнало в морето от племена образували този народ.

- Странно е да видиш нимерийци сред кутри. – каза Нармо вместо приветствие.

- Още по-странно е кутри да спасяват нимерийци. – каза мъж на средна възраст и подозрителен поглед.

- Радвам се да видя, че старата вражда не е забравена, въпреки общият ни враг. – иронично отговори Нармо. – Разбрах, че сте попаднали на засада, но не ми е ясно, защо сте дръзнали да се впуснете по старият път през гората. Отдавна никой не го използва, откакто омерите, управлявани от Морнаел, надигнаха глава.

- Не ни е позволено да обсъждаме накъде пътуваме, но сме ви признателни за помощта. Твърде непредпазливо поехме по старият път с надеждата, че щом никой не го използва, то и няма кой да ни нападне. – каза млад воин, седящ до другия.

- Нещо не ми се връзва. Какво толкова спешно ви е накарало да тръгнете натам, освен, ако не отивате ... – Нармо се замисли.

Той видя Сара да идва към тях. Облечена в доспехи, като драугирите, трудно можеше да се познае, че е жена, а тя беше предпазлива. Щом се приближи, Нармо забеляза, как другите едва не скочиха на крака пред нея и се усмихна.

- Явно нищо не убягва от погледа на Нармо. – каза Сара, разбрала, че е безсмислено да отрича.

- Трябва да призная, че умът ми не е достатъчно бърз иначе първо вас щях да поканя в шатрата си. – каза Нармо.

- Тъкмо ви търсех.

- Ще помогна с каквото мога.

- Не мога да се върна или да чакам да дойдат още драугири. – каза тя, когато се отдалечиха от останалите. – Затова искам да помоля за малък отряд с който да прекося гората, защото предполагам, че Морнаел не се отказал и глутницата му още дебне в дебрите и.

- На твоите войни няма да им стане приятно от такава компания.

- Това за тях не е важно.

- Може би нямам право да го правя. – замислено каза Нармо.

- Ако е до пари, ще бъдат наградени богато.

- Работата не е в парите, защото не всеки го вълнуват тези проклети знаци. Князът едва ли би одобрил негови воини да помогнат на нимарската кралица да се качи на трона. Освен това пътуването ще е опасно и Морнаел няма лесно да позволи да стигнете до храма във Вигор. Ако не са семиламирите, отдавна да го е разрушил.

- Разбирам притеснението ви, но нима князът на кутрите не би искал силен съюзник на юг, който да сдържа ромерите.

- Това звучи разумно, но ще загубим много време, докато получа това разрешение. Затова съм принуден да ви откажа, но мога да ви осигуря една шатра в знак на гостоприемство.

- Значи ще трябва да продължим сами и да се надяваме на благословията на Амар. – Сара не издаде с нищо разочарованието си. Дори се усмихна на красивият мъж, но веднага посърна, когато съобщи новината на спътниците си.

- Така е по-добре, господарке. – каза възрастния. – Ще стигнем до храма, като минем през прохода Зелотурн. Пътя е по-дълъг и опасен, но точно затова едва ли ще го охраняват. Изпрати вест до Мурея и отряда ще ни пресрещне на Гелинските възвишения.

- Добре Иколин. Ти от самото начало настояваше да постъпим така и явно си бил прав. Нирор, ти си ранен и пътят за теб ще е труден, затова се върни в столицата и предай на Тилил нашето решение. Нека изпрати отряд.

- Не съм ранен лошо и мисля, че ще мога да се справя с пътя, но щом такава е волята ви, господарке.

Сара дълго мълча седнала до огъня. Дъждът не преставаше да ситни и се зарадва когато войниците на Нармо издигнаха шатра наблизо и можеше да се приюти на сухо. Скоро лагера утихна в безлунната нощ и над него падна тишина, нарушавана от виковете на часовите, проверяващи дали всичко е наред.



Сара се събуди и то неочаквано, а навън още беше тъмно. Дъждът беше спрял и през малкия процеп на входа се виждаше парче ясно небе, огряно от звезди. Хвърли две дървета на огъня и се опита да го раздуха, но накрая се отказа. Все още сънена се измъкна навън. Над степта се бе надвесил ясния небосклон, огрян от луната, тих ветрец си играеше с косата, а свежия въздух бавно прогонваше съня. В този ранен час, когато всичко спеше и сънищата са най-ярки, разбра какво я бе събудило. Странен глас и шептеше нещо. Не се опита да го прогони, може би се опита да го направи несъзнателно, но той беше упорит.

Сара! – шепнеше той нежно. – Пази се. Не го прави. Опасно е. – повтаряше той и тя не разбираше защо и говори. Прогони го, но той се върна, все така настоятелен. – Сара! Не го прави. Ще се погубиш. Бори се.

Тя тръсна глава и стана. Само на едно място гореше огън и самотна фигура стоеше до него. Сара тръгна натам водена от нещо, което не разбираше, но беше по-силно от нея в този момент, по-силно от волята и от ленивите мисли, събудили се в главата.



Нармо се готвеше да излезе. Навън го чакаха строените редици на войниците на които трябваше да каже, че ще бъдат разпределени в други труди, когато влезе Дагор. Той видя странният пламък в очите му, но не каза нищо. Изчака го да заговори пръв.

- Искам аз да съобщя новината на хората си. – каза той.

- Няма ли да е по-лесно аз ....

- Не, еритагир Нармо. – прекъсна го той. – Аз им бях стотник и смятам, че им го дължа.

- Добре.

Нармо излезе след него. Степта грееше в ярките утринни лъчи ширнала пред погледа му. Войните бяха строени в две редици и напрегнато следяха Дагор, който вървеше между тях. Спря в центъра и си пое въздух.

- По заповед на княза ни разделят. – каза той. – Всеки който иска, ще бъде пратен в други труди. Тези, които не искат, прав им път. Така ми казаха. Аз мисля, че ние служихме честно на княза. Не сме съвършени, но нито веднъж не отстъпихме от дългът си и не сме нарушили законите. Поне не много. Но защо става така, може би се досещате, а може би не, но предполагам, че причината е в мен. Името ми се разчу и някой иска жертва, затова аз отказвам да прима това и напускам. Няма да се върна в столицата и да стана чиновник. Аз съм воин и искам такъв да си остана. Всеки от вас, който иска да ме последва, ще го взема с мен в Нимара. Жената, която спасихме вчера и както се досещате всички е кралица Сара. Тя се нуждае от охрана за да изпълни дълга на честа, който я задължава да даде обет в храма на Амар във Вигор. Всеки, който и помогне е добре дошъл в Нимара. Аз отивам с нея.

Дагор замълча. Настъпи тежка тишина в която сякаш се долавяха колебливите мисли на събраните пред него хора. Дванадесет души излязоха и застанаха пред него. Това бяха най-доверените му хора и те излязоха без колебание. Последваха ги още десетина войника, а другите се поклониха на Дагор, минавайки край него и се присъединиха към войните на Нармо.

Накрая останаха само Дагор и Сара. Нармо се приближи и прегърна Дагор.

- Ти направи своя избор и аз го приемам, но не го одобрявам. – каза Нармо

- Все някога орлето трябва да напусне гнездото и да полети, както си направил ти някога. – отговори Дагор.

- Ако искате да стигнете до Вигор трябва да тръгнете на север. – каза Нармо на Сара. – Глупава приумица да тръгнете по старият път, въпреки, че засадите са рядкост по него.

- Ще послушаме съвета ти, еритаг Нармо. – усмихна се Сара.

Той препусна след отдалечаващите се конници, които изчезваха зад един хълм. Той се обърна за последно, когато се изкачи на билото. Постоя минутка и изчезна.