автор: Petroniii

      Летя за Аляска. От Ню Йорк това са 8 часа полет и 4 часови зони назад във времето. Не знам какво точно какво да очаквам, освен че ще е студено. Идеята да прекараш зимната ваканция там, толкова далеч на север, е леко налудничава, но и за това веднага ми харесва.
      Приятелите ми от България подхвърляха вицове за иглута и ескимоси, a майка ми ми напомни по телефона да си взема дебели дрехи. Подготвих се все едно, че ще щурмувам Северния полюс.
      Спонтанно реших да пътувам. През последните две седмици в университета ходих с Ейми, която се оказа от индианско семейство в Аляска. Изглежда като кръстоска между азиатка и мексиканец, но въпреки това не се откроява особено на фона на нюйоркския човешки зоосвят. Ейми ме пита какво ще правя на Нова година и така започна всичко. След първите 5 часа полет имам прeкачване в Сиатъл. На терминала стоя до две бели омъжени двойки, жените са с двойно тегло над мъжете си. Едната се хвали на другата, че баща й имал 12 братя и сестри, а другата отвърна на "удара", че нейния баща имал 16! Не успях да сдържа любопитството си и ги заговорих. И те пътуват за Аляска, но са мормони от щата Юта. Изгледах ги учудено, след като не съм очаквал, че някой би емигрирал там доброволно. Причината се оказа същата както при повечето хора по света: пари и работа. Силата на икономиката в Аляска идва най-вече от петролните залежи. Правителството дава на всеки жител по $2000 на година от петролните приходи и заплатите са добри за разлика от много други щати. В Аляска живеят около 400 000 души и половината от тях са в столицата Анкоридж. След като ги слушах се качих на самолета с чувството, че знам за това диво място още по-малко отколкото си мислех. Пристигнах в Анкоридж късно вечерта. Летището приличаше на всяко друго летище в Америка. Ейми ме посрещна и се качихме в стария й Фолксваген с ръчни скорости, което е рядко срещано в САЩ тъй като американците карат на автоматик. По пътя към тях се оглеждах за бели мечки, иглута и големи преспи сняг, но уви, беше типична американска събърбия с ниски сгради, широки улици, големи коли и познатите вериги от ресторанти за бързо хранене. Хората се оказаха веселяци, традиционно гласуващи за Буш, а по прическите и дрехите им личеше, че модата се движи с десет години назад след емблематичния Ню Йорк. За мое разочарование температурата беше само минус 5 градуса. Леко се зачудих дали си заслужаваше целия път, но реших, че ще му мисля когато се наспя. Събудих се в 9:30 сутринта, навън беше още нощ. Там слънцето изгрява в 10 и се стъмва в 4 следобед. През лятото е обратно, 20 часа светлина, която хората използват за бягане в дълги маратони, забавления на открито и отглеждане на огромни зелки. През зимата, и те като българите, наблягат на яденето, пиенето и веселбите на топло.
      Ейми има 2 сестри и малък брат, с които се пързаляхме. Тя ми обясни, че не е било политически коректно да ги наричам ескимоси, понеже били индианци. Тоест прадедите им вместо в иглута са живеели в шатри. Днес индианците са разпръснати в малки селища. Преди руснаците да продадат Аляска на Америка са покръстили местното население, от което в момента 10% са ескимоси, а 8% източно-православни индианци. Окото ми се спира на православна икона на Богородица на стената в дома на Ейми, иначе като всяка американска къщ а. Запознах се с родителите й, които бяха много гостоприемни. Баща й имал бизнес да прокарва сателитен интернет в индианските селища, макар и по българските ширини индианец и интернет да звучи като виц. Аха, ти си от България, къде в Европа беше това? Там на какъв език разговаряте, на руски? За тях аз бях екзотика. Българин и интернет, но те май нямат такива вицове. Последната вечер ходихме на клуб, в който имаше изложба на комунистическия строй, между различните атрибути, имаше и плакат с български военни униформи от времето на Варшавския договор и бай Тошо, което ми напомня, че наборната военна служба в България вече влиза окончателно в историята.

      31-ви декември е. Боб ни взе с колата си. Tой е приятел на Ейми и е сигурно е около 110 килограма. Има много добра селекция от музика в колата. Боб е гей, което също ми напомня, че сме в съвременна Америка. Ще празнуваме в стая на най-добрия хотел в даунтаун. Часът е 9 вечерта и хората в България отдавна вече са посрещнали Новата година. Боб се вихри в ролята си на барман и приготвя най-различни коктейли за всички. Аз пия бира, направена от борови иглички, и напразно се опитвам да усетя вкус на бор. Започваме да играем някаква игра, при която всеки трябва да отговори на някакви въпроси и ако сгреши трябва да пие. Интелектуално убиваме интелекта си. След няколко рунда дебеланите дошли да празнуват с нас започват да танцуват покрай Боб и да се боричкат с него по кушетката в някаква местна версия на "Сексът и градът". Ако искаха да се боричкат с мен сигурно и аз щях да им кажа, че и аз съм гей. Вместо да се наслаждаваме на гледката, аз и Ейми се измъкваме към съседната стая на парти за двама.
      На 1-ви януари решихме да отидем да караме кънки на замръзналото езеро. Въпреки че сме в града, се усеща близостта на дивото. Около теб виждаш планини, въздуха е студен и чист, за разлика от София, където макар че гледаш към Витоша, те удря на изгорели газове. Когато се върнахме в двора на къщата имаше лос, който въобще не се тревожеше, че до него се разхождат хора. Лова е забранен в рамките на града. А лова и риболова са нещо, което хората в Аляска практикуват с удовоствие през лятото. Реките са пълни със сьомга, а училищата са затворени на първия ден от ловния сезон, понеже повечето ученици ходят на лов. Що се отнася до индианците, за тях лова е не само удоволствие, но и въпрос на културна идентичност. Всяка година те се събират за лов на китове, който в Северна Америка е разрешен само за тях. Освен това местните имат и ескимоски олимпийски игри със спортове, които са произлезли от битието им, част от което е да доказват своята издръжливост. Например драма мъже връзват кожена връв за едното си ухо и започват да дърпат в обратни посоки докато един от тях изпищи от болка и се откаже, както и съзтезанията с шейни с кучета, които дърпат стопанина си по стотици километри през бялата пустош.

      Колкото и да е близко човек до цивилизацията в Анкоридж, само след един час път с кола на север картината се променя напълно. Остава само правата магистрала, чийто край се губи на хоризонта на американската мечта. Бяхме решили да пътуваме на север до Феърбанкс, град по средата на Аляска. Магистралата беше заледена и докато се усетим се завъртяхме и се забихме в една пряспа с 100км/ч., но за щастие само огънахме бронята. Отстрани снегът бе покрил хиляди квадратни километра тундра, но ако бях дошъл през лятото тя щеше да бъде покрита с зеленина и цветя. Рядко виждаш други коли, само понякога се разминаваш с моторни шейни. Става все по-студено и когато завее нов сняг, не можеш да видиш къде е пътя пред теб. А дивото те зове. В едно от кътчетата на Земята и твоето въображение, познато от романите и историите за златотърсачи и индианци. Аляска, мястото където пролетта никога не идва. Засега.