автор: katbalu

Извиваше се пътя във змия
очите по асфалта и пълзяха
с метално съскане
с луминисцентна светлина
пробождаха на къси/ дълги в мрака.

И, подредени в този коловоз
възседнали опашка на змията
летяхме след всеядната и паст
уютно приютени във колата.

Пейзажите рисувани в нощта
меняха се на бързи обороти
високо, равно, хълм или гора,
приспиваше- не будеше въпроси...

Колоната пътуващи коли
въртеше се - почти игра на карти
и по шосето се пилееха съдби
отишли на последното си парти...

Но, изведнъж змията ход смени-
открила плячка с погледа си зорък-
пред нея слязъл от небесните врати
висеше безмоторно паднал облак.

Не бе мъгла, и пушек той не бе
с две педи недокосвайки земята
висяха бели ангелски криле
непожелали да валят в земята.

Змията се опита да яде
опашката и в облака се вряза
и преминавайки през двете му криле
един единствен път и тя остана гладна.