автор: river

Мартин беше буйно и палаво момче на единадесет години, на което много много не му се ходеше на училище. Вместо това предпочиташе да рита футбол на игрището или да се разхожда край високите тръстики и гъстите храсталаци край реката, минаваща недалеч от тяхната къща. Понякога ядосваше родителите си, защото бягаше от часовете, но въпреки това минаваше от клас в клас с не лош успех и по тази причина те не го държаха много строго.
В първия час по литература след ваканцията учителката постави задача на петокласниците да опишат някое интересно преживяване през лятото. Мартин ръфаше крайчето на химикалката и се чудеше дали някой би му повярвал, ако опише странната случка, в която той стана главен участник. Съучениците му знаеха, че той има навика да съчинява какви ли не чудновати истории и сигурно щяха да си помислят, че и сега така прави.Но събитията, които станаха през тази ваканция бяха толкова невероятни, че и самият Мартин изгаряше от нетърпение да ги сподели с приятелите си.И той започна да пише.
Един ден в началото на лятото, на връщане от тържеството по раздаването на бележниците, Мартин реши за по интересно да мине по любимата се пътечка край реката, преди да се прибере в къщи. И ето, тръстиките се разклатиха и от тях се подаде един старец с къса бяла брада и засмени очи, а в устата му димеше малка луличка.
- Ей, момченце, можеш ли да ми помогнеш да издърпам тази мрежа с риба, че е много тежка и ми е трудно сам.
Мартин не беше мързелив и с готовност се отзова на молбата на стареца. Той се гордееше със стегнатите си мускули на футболист и смяташе, че никаква рибарска мрежа, колкото и да е пълна, не би го затруднила. Но тази наистина беше тежка, много тежка. И двамата със стареца напрягаха здраво мишци, но за час успяха да я придърпат едва с един метър към брега. Усилията им бяха големи и Мартин се обля в пот, но и през ум не му минаваше да остави дядото сам да се бори с големия улов.Докато дърпаха, дядото му разказа как цяла пролет не успял да хване почти нищо и сега смята да насуши тази риба, за да има с какво да се хранят с бабата през зимата.
По залез слънце огромната мрежа беше изтеглена и Мартин седна на пясъка да си почине, грохнал от умора.
- Ей сега ще сварим вкусна рибена чорбичка, ще хапнеш и ще се ободриш.
Мартин много обичаше рибена чорба, но сега беше толкова уморен, че не мислеше за нищо друго, освен да се прибере колкото се може по-бързо в къщи и да легне да спи.
- Тогава каква награда да ти дам за това, че ми помогна? - почеса се по ухото старецът. - Обичаш ли котките?Мога да ти подаря тези две котета.
И старецът извади от една торба две котета. Едното беше цялото черно, с бяло връхче на опашката, а другото цялото бяло, с черно връхче на опашката.И двете имаха меки зелени очи и бели, изпънати като жици мустаци.
Мартин трепна от радост. Той винаги бе мечтал да има коте в къщи, но досега не му разрешаваха, защото майка му казваше, че той още не можел да се грижи за него, а тя нямала време за това. Но сега той вече беше голям - на цели единадесет години, а и котетата бяха спечелени с тежък труд, затова му се струваха още по-ценни.
Момчето понечи да вземе торбата с животинките, а старецът му каза:
- Тези котета са магически, да знаеш. Ако нахраниш сутринта повече черното - целият ти ден ще бъде изпълнен с бурни приключения. Ако нахраниш повече бялото - сполуката ще те съпътства навсякъде и то без особен труд.
Мартин благодари на стареца и закрачи към къщи с торбата на рамо. Кроеше планове как с помощта на бялото коте би могъл да направи така, че без особени усилия да си изкарва в училище високите оценки, а с помощта на черното - да си устройва страхотни забавления и да участва в невиждани авантюри.Би могъл да си купи ново колело, а защо не и мотор. И вместо малка дървена лодка, можеше да се сдобие с моторница.
Унесен в мечти, Мартин вървеше по улицата към къщи, когато срещна високата Магда.Тя беше кокалеста русолява жена на около петдесет години и кой знае защо всички съседи говореха, че се занимавала с магии. На Мартин жената не му приличаше на такава.От книгите беше останал с впечатлението, че магьосниците имат криви като куки носове, покрити с брадавици и островърхи черни шапки.А тази Магда си изглеждаше съвсем нормално. Освен това Мартин беше съученик с нейния син Наско, който не беше лошо момче, но беше много мързелив, често хленчеше и се оплакваше от всички и все така излизаше, че другите му бяха виновни. Ту учителите се държаха строго с него и изискваха прекалено, ту често подозираше съучениците си, че му се подиграват и общо взето - беше все недоволен и в лошо настроение. Мартин го съжаляваше не само за това, че Наско явно не се чувстваше особено добре в училище, но и защото майка му - високата Магда, много му се караше и го наказваше за щяло и нещяло.Често се случваше да го затваря да учи в къщи, докато Мартин си тупкаше топката по тухлената ограда на къщата им и виждаше през прозореца намусеното лице на Наско. Но колкото и да го заключваше майка му, Наско се влачеше с ниски оценки в училище и Мартин подозираше, че Магда много му завижда, сравнявайки го със сина си.
Сега Магда му се усмихна с пожълтелите си зъби и рече:
- О, Мартинчо, много късно се прибираш. Вече се мръкна и майка ти се притесняваше и разпитваше хората по улицата, дали не са те виждали. Къде се забави толкова?
С няколко думи момчето и разказа какво му се беше случило със стареца край реката и какъв подарък беше получил.
- Тъй ли? - неочаквано се оживи Магда. - Я да видя тези котенца!
Мартин разтвори торбата и тя надникна вътре. Като видя животинките Магда прехапа устни. "Я гледай какъв подарък е направил на Мартин речният вещер! Това глупаво момче не подозира какви чудеса могат да се постигнат с помощта на тези магически животни. Те притежават сила, с която мога да уредя живота на моя некадърен и вечно хленчещ син."
- Мартинчо, защо не ми дойдеш утре на гости с котенцата? Ти ще си поиграеш с Наско, а те ще се погонят с моите котки. Нали знаеш, че имам сиамец и две персийки?
Да, Мартин знаеше.В голямата къща на Магда живееха един стар сиамец, две сиви персийки и още няколко улични шарени котки в двора. Защо пък да не отиде?Любопитно му беше да види как неговите котета щяха да си поиграят с нейните. Пък и Наско, когато не мрънкаше, умееше да бъде забавен.
Магда, мъжът и - глупавият Васко ( така му викаха съседите ) и Наско - живееха на най-горния етаж на една стара къща през улицата, точно срещу тази на Мартин. Стаите на жилището им бяха просторни, а тъй като таванът им беше и покрив - имаше и множество полуотворени капандури, през които се процеждаше оскъдна светлина.Независимо от тях и от огромните прозорци стаята, в която влезе Мартин, изглеждаше някак мрачна.Всъщност това беше някаква комбинация от стая и кухня, като кухнята беше отделена с параван и бе разположена под една живописна чупка на покрива.
Магда покани момчето в стаята и като извика Наско, отиде да прави какао с мляко, за да ги почерпи. Мартин си мислеше, че ще си играят с котетата, които също беше донесъл в торбата, но Наско рече:
- Я ги пусни да ходят да пият мляко с моите при майка ми в кухнята, а аз ще ти покажа новото си електрическо влакче.
Мартин пусна котетата, които веднага изчезнаха по дирите на стария сиамец и се заигра с влакчето на Наско. Как само фучеше по извитите релси и светкаше с фаровете си! Мартин не смееше да мечтае за такава скъпа играчка, която заемаше половината стая, защото родителите му не бяха бедни, но не бяха и богати, за да могат да му я купят. Затова сега беше истински благодарен на Наско, че му позволяваше да играе с влакчето. И какви само вагони имаше! Товарни, спални, всякакви.
Докато момчетата пускаха влакчето да лети по релсите надолу от изкуственото възвишение, от кухнята долетя викът на Магда:
- Видя ли какво направи, глупако! Колко пъти ти казвах да не пипаш това джезве! О, боже, то ще умре!
Мартин и Наско изтичаха в кухнята и видяха бедното черно коте, на чиято главичка се бе появило огромно зелено петно, да се гърчи конвулсивно.През това време зеленото петно се разрастваше по тялото му.
Беше станала ужасна грешка! В бързината Магда оставила вряло на масата не кафявото джезве с какаото, което тъкмо беше кипнала за следобедна закуска на децата и мъжа си, а едно черно джезве с много силна отрова, която тя използваше за най-различни цели, покрай другото и за изтребване на хлебарки.Но лакомият Васко искал да си сипе предварително, вдигнал врялото джезве с отровата, опарил се и го изпуснал да се разлее, за беда върху черното котенце.
- Ох, бедното животно! - тръшкаше се Магда и кършеше ръце. - Умира, нищо не можем да направим!
Котето изпружи крачета и умря, а Мартин бързо сграбчи бялото си коте и изхвръкна от тази проклета къща без да се сбогува.
Магда беше бясна от глупостта на мъжа си.
- Опропасти бъдещето на сина ни! Ако бяхме запазили за нас тези две магически котета, толкова много щяхме да му помогнем! Какъвто е мързелив, щеше без труд да си изкарва високите оценки и да постига каквото си поиска в живота! Покрай него и ние.Можехме да ударим джакпот от тотото и да си купим нова и голяма къща и кола, а не да се свираме в този гълъбарник!Но за наше щастие и Мартин вече няма да може да се възползва пълноценно от магическата сила на животните.Тя действа само когато са заедно.
Мартин вървеше с бялото коте в ръкава на якето си и кой знае защо вече не му беше много тъжно."Е, поне ще си имам едно коте. За късмет ми остана бялото, значи без много напъване ще постигам каквото си пожелая."Той не че беше мързелив, но понякога нямаше нищо напротив да пропуска "количеството необходим труд , който стои зад всеки успех" , както обичаше да казва баща му.
В къщи Мартин не разказа какво му се беше случило при семейството на Магда - магьосницата, а вместо това си похапна вкусно от топлата баница, приготвена от майка му и легна да спи.
На другия ден той нахрани хубаво бялото коте, взе го в якето си, както и голямо парче от баницата и тръгна към реката. Времето бе слънчево, в зелените клони на дърветата пееха птички, а скрита в тръстиките го чакаше малката му дървена лодка.Момчето постави котето и баницата в лодката, а самият той се излегна на дъното, като преди това отвърза въжето от близкото пънче.Лека-полека течението бавно започна да го отнася от брега. Той лежеше на дъното на лодката и усещаше как водата леко го поклаща, а пред очите му се редяха чудните картини на речните брегове, някъде прорязани от ръкави, покрай които растяха ниски храсти, обсипани с всякакви цветове.Така плава той целия ден и му беше много приятно да не прави нищо, само да наблюдава красивата природа наоколо, а водата да поклаща мързеливо лодката.
Привечер гледката стана още по-красива. Цялото небе се обагри в мека жълта светлина, облаците, които плуваха по него - в охра, а речната вода в кафяво. И изведнъж, току пред залеза се изпречи с широките си клони един голям орех, а листата му се откроиха във великолепно жълто, сякаш последните слънчеви лъчи ги пронизваха.
Мартин си лежеше в лодката, наблюдаваше прекрасната гледка и изпитваше чувство на свобода и щастие.
Със залеза на слънцето вече бе заспал, но на другия ден прекара точно толкова хубаво и безгрижно, а също и на следващия и по-следващия.Понякога ловеше риба с въдицата си и я даваше на котето. За себе си спираше лодката и береше ябълки и круши от дърветата, надвиснали над реката.
Постепенно загуби представа колко дена беше прекарал по реката. Понякога му идваше на ум, че родителите му не знаят къде е и сигурно се тревожат, пък и на връщане трябваше да гребе срещу течението, което бе неизмеримо по-трудно, отколкото да си плава надолу. За всичко това Мартин не се притесняваше, защото беше сигурен, че с магическата сила на бялото коте, все някак лесно щеше да се върне срещу течението на реката и после в къщи ще отърве караницата.
Веднъж той върза лодката за някакви коренища, до брега на непознат град и тръгна да се разходи край близките градини, за да си набере нещо за ядене, а бялото коте ситнеше зад него.
Изведнъж огромно куче изскочи от близкия бостан и се хвърли върху котето. Докато Мартин успее да му извика и да го прогони, кучето изтрака с огромните си зъби и погълна котето, след което изръмжа на момчето и побягна.Мартин беше не на себе си от ужас. Едва сега осъзна, че се е отдалечил много от къщи и ще трябва да гребе дълго и усилено, за се върне обратно, защото вече не можеше да разчита на магическа помощ от котето.
Той се върна до лодката си като напрягаше ума си да си спомни точно откъде беше минал. С неприятна изненада откри, че бе много трудно да се гребе нагоре срещу течението с тези малки весла. Момчето седна в лодката и загреба усилено към къщи, като не преставаше да размишлява за странния подарък, който му беше направил старецът и какви последствия имаше от него."Не трябваше да приемам тези магически котета. Ето докъде ме докара желанието ми леко и без труд да осъществявам желанията си. Закъсах по-зле и от Наско. Но все пак, за разлика от него, аз когато се стегна, мога да се справя и с такова трудно положение.Разчитах, че с помощта на котето ще мога лесно да се върна и въобще не му мислех колко съм се отдалечил. Сега с това гребане ще си платя за удоволствието да се разхождам безгрижно по реката."Така си мислеше Мартин и колкото повече приближаваше към къщи, толкова повече се притесняваше как ще го посрещнат майка му и баща му.
Достигна до малкото кейче сред тръстиките привечер, а там го чакаше баща му. Мартин очакваше, че ще му се кара много и даже можеше и да го набие, но баща му само поиска да разбере какво му се бе случило. Докато вървяха към къщи, Мартин му разказа всичко, както си беше - цялата история със стареца и котетата и Магда и пътуването по реката .
За известно време баща му замълча, а после каза:
- Ако човек иска да бъде истински щастлив, трябва да разчита само на собствените си усилия. Всички лесни и магически начини водят в края на краищата до провал. Но пак си извадил късмет, че вълшебните котета не останаха дълго с теб. Какво ли щеше да стане, ако беше продължил да ги гледаш и да разчиташ на магическата им сила?

Ето тази случка описа Мартин през първия час по литература и когато стана и я прочете, никой не му повярва.
- Добре си измислил историята, Мартине, но все пак в днешно време няма магьосници и не се случват вълшебни неща.Но идеята, че човек трябва да разчита преди всичко на себе си, ми харесва, нищо, че е на баща ти. Седни си, пиша ти шестица.
Мартин не се зарадва много на шестицата.Как да обясни на учителката си, че някои хора, макар и да не изглеждат като магьосници, действително са такива и в живота все пак се случват и вълшебни неща? Но така е, който не го е преживял, не може да го повярва.


                Евгения Чолова