СЛЕДИ
Във мозъчето някакво невронче
съм го натъртил, мъничко посмачкал
и някакъв си атом е изместен-
от Бога само нещо различимо,
там моето местенце да си бъде
в подвижните космически грамади…
Уви, жестоко старостта е гладка-
под сбръчканата, сухата й кожа
както по диня с хлъзгава корица
водата на кончета се източва,
и както се зеленото излъсква,
така по нерва нищо не остава.
Такъв е – безподобна е материя,
втвърдена пред изстиващата старост.
И само наноси от времето ни мръсно
затлачват блатно мозъчните гънки.
Орачът изморен е да дълбае…
На синура на спомените бледни
така за малко тихо ще поседне
и ще заспи до другата реколта
от семенца на другото присъствие.