автор: Vedrin

Дали сме вече твърде уморени
след спомена да тичаме сами?
В ръцете ни, от болка изгорени,
дали роса от влюбеност ръми?

За трепета от първите следи -
нощта, в която падаха звезди.

Потиска ли ни вече безвъзвратно
невидима слана от страхове?
Не ще се върнат чувствата обратно
и няма дъх дъха да призове.

Сълзи напомнят в своите бразди -
нощта, в която падаха звезди.

Въздишаме. Светът ни е различен.
Несбъднати останаха мечти.
Все някой друг е шепнат и обичан,
а третият - ще трябва да прости.

И да забрави трепетът преди -
нощта, в която падаха звезди.

Навярно любовта е кръстоносна
и в нея се разпъваме сами.
Не мога вече аз да те докосна,
макар да викам: Всичко в мен вземи!

Далечна е за моите гърди
нощта, в която падаха звезди.

(От "Сбъднати предчувствия")