автор: Diyana

Младо момче - аджамия,
спри се, заслушай се даже -
твоята чаша с ракия
приказка ще ти разкаже:

Имало нейде, отдавна
село голямо, далечно.
Златна земята му равна,
Името - древно и вечно.
Момък живял там, юначен -
млад Гроздан, млада топола.
Скромен, от хората тачен.
Трудил се с двата си вола.
Влюбил се Гроздьо в девойка -
в хубава, бяла Винарка –
каматна житна ръкойка,
гиздава есенна шарка.
Нейсе. Надушил нещата
Дяволът - грозен завистник.
Яростно дебнел децата,
пъклени тайни замислял.
Нощем Гроздана причакал –
младото гърло задушил.
После е момъка вакъл
право в сърцето промушил.
Плакала горко момата.
Ронила бистри сълзици.
Капките кръв по земята
никнали в буйна лозница.
Шарена сянка застлала,
бяло си грозде родила.
Там е Винарка седяла,
тъжни си песни редила.
Падали листи гальовни,
тихо красели главата.
Трепетни думи любовни
шепнели нежно устата.
Тази е гледка съгледал
дяволът черен, рогати.
Сторил той корист поредна –
силна вихрушка изпратил:
Сладкото грозде изронил,
ядно го смачкал с копита.
Сълзи в момата отронил.
Молейки Богу, тя пита:
“Боже мой, що ли да сторя
дяволът зъл да надвия -
моята първа изгора
даже в смъртта да открия?”
Трогнал се Господ – момата
в малка мушица престорил.
Литнала тя над земята
в сини небесни простори.
Мило край либе танцува
малка мушица - винарка.
Жадно го с устни целува –
кипва му волята жарка.
Дяволът пак ще се бори –
сбрал си жестоките хали.
Джибри в казан чер затворил,
огън отдолу запалил.
Бавно казанът завирал.
Бавно, потънал във мъка,
младият момък умирал.
Идела дълга разлъка.
Литнала миром душата -
искала с Бога да иде.
Търсела вън светлината.
(Може, пък, либе да види.)
Зърнала малка пролука –
тясна тръбица, студена.
Где ли ще стигне оттука?
Що ли е воля сломена?
Много бил момъкът жален –
цял се във сълзи обливал.
Дяволът, грозен и кален,
в огъня масло доливал.
Гледа Винарка казана,
молеща чудо да стане.
В зеници мъка събрана,
в мислите - лютите рани.
Ето, от чучур потекла,
тъничко, бистра отрова.
Бързо мома се завтекла
на саможертва готова.
“Дай ми, Гроздане, да пия
твоите сълзи горчиви –
люта, отровна ракия.
Двама да гинем красиви.”
Медени думи зачула
ядна ракия омеква.
тежък товар тя събула.
Как на душата олеква!
Бликнали струи на радост –
бисерни, сладки, омайни.
Скокнала буйната младост.
Пели сърца всеотдайни.
Който днес с обич отпие
там еликсира любовен
с празници ще се сдобие,
с щастие, с огън съдбовен.
Който, обаче, залюби
силно ракията млада,
дяволът ще го погуби,
дълго ще жали и страда.
Правило, синко, да знаеш –
колкото беше борбата,
толкова дълго да траеш
(и да не пиеш първака)!
Минат ли дните кипежни,
викай другарите верни.
Удряйте струните нежни,
стулвайте мислите скверни.
“Пийте – да бъде на здраве!” -
весела, буйна дружино.
В смях и шегички забавни
да ви е сладко и милно.