автор: sarce_za_teb

Премръзналата си душа облякох
в човешка суета...
От егоизма ръфах жадно...
Преситих се...
Не можех да се радвам вече
на Слънцето и вятъра, на малките неща...
Отлитаха годините за миг
и съвестта ми си гризеше ноктите
до онзи ден, когато миг делеше ме
от прага на отвъдното...
Не знаех, че у мен живее друга.
И стискаше ми гърлото, за да не кажа,
че животът може и да бъде
някак по-различен...
Може би красив?
Или пък романтичен?
Оковите от лицемерие разсякох
с бръснача,
дето Тя си сряза вените.
И огледалото на тайните показа,
че аз самата бях лъжа,
а вярвах в себе си.
Уплаших се от собствения образ,
облечен във Версаче и Фере,
без дрехите не струвах нищо,
даже хляба си...
Измамила бях себе си... разбрах...
Днес, помъдряла, но все по-сама...
ми се плаче,
че отново губя себе си.
По малко...
Искам си обратно маската!
И фалша!
Някой казал бе, че всичко в този свят е суета...