автор: kami10

Камелия Мирчева

Като ранено животно цяла нощ дъжда плака пред прозореца й.
Вятърът свиреше безпощадно.
Валеше, валеше, валеше...

Интернет връзката прекъсна. Не й се спеше, въпреки, че минаваше полунощ. Стана й студено. Реши да си пусне печката, но тока спря. Батерия на лаптопа й издържа само 15 минути. Изгасна и последната светлина в стаята.
Валеше, валеше, валеше...Водата се изливаше по улиците като из ведро.
Мъжът й беше в командировка. Синът й празнуваше рожден ден с приятели.
Не й се спеше. В мига, в който падна батерията на GSM й проумя, че най-добрия приятел на човека вече не е кучето, а мобилният му телефон.
Ставаше й все по-студено. Облече си дебел пуловер. Докато търсеше свещ счупи две чаши. Намери някакво одеало, с което се наметна. Спря да се чуди дали някъде в жилището й има свещи.
Валеше, валеше, валеше...
Пушеше й се, а не можеше да открие цигарите и запалката си. Добра се до фотьойла.
Седеше в тъмнината сред оглушителната тишина.
Постепенно започна да чува звучния ритъм на падащите дъждовни капки. Внезапно спря да мисли за разпилените по пода стъкла, за липсващия ток и за всичко останало.
Дъждът пречистваше мислите й и я превръщаше в неразривно цяло със студа и тъмнината.
Постепенно я обземаше тъга и самота...
И тогава в съзнанието й проблесна далечен, позабравен спомен. Беше на 10 години. Събуди се от грохота на дъжда. Това бе първата буря в живота й. Валеше. От небето падаха едри капки град. Нямаше ток. Трепереше цялата. И тогава в стаята влезе баба й. Прегърна я и започна да й разказва за мислите на дъжда. Не помнеше думите, но беше запазила топлината на гласа й, обичта и прегръдката й. Все още носеше в сърцето си тази безусловна любов.
Баба й почина преди осем години. Не успя да отиде дори на погребението й. Понякога в живота има моменти, когато някой толкова много ти липсва, че от мъка заличаваш спомените свързани с него.
Валеше, валеше, валеше...
Обзе я тъга.
Изведнъж усети по някакъв необясним начин топлината на онази запалена печка от своето детство. Видя играта на пламъците на огъня, отразени върху стената.
Това бе миг, в който почувства, че съществуването й има смисъл, че всичките грехове са й простени и цялата се изпълни с необяснима любов. Такава любов, която те освобождава от всички излишни и незначителни товари и ти дава смелост да следваш собствения си път.
Валеше. Тя потъна в мислите на дъжда. Потопи се в тях, без минало и без бъдеще. Съществуваше само в онзи миг, в който изпадна в екстаз и благодарност, че я има на този свят. И тогава проумя, че величието на Бог се проявява в обикновените неща.

Валеше, валеше, валеше...
Въпреки че имаше най-малко десет причини да бъде нещастна тя продължи да слуша гласа на дъжда и беше щастлива.