автор: iasmina

ГЛАВА 6: Благовеста

Колкото и благородна душа да има Благовеста, и тя има своите съкровени тайни...

Къта ги в ъгълчето на сърцето си като най-интимни скъпоценности. Отначало тези спомени не я боляха – имаше да свиква с цял един напълно друг свят.

Още в поселището тя не повярва, че драконите са човекоядни, но къде тогава потъват толкова хора и ни вест, ни кост от тях?... Трябваше да разбере! Трябваше да направи нещо! Не можеше да стои и да гледа спокойно как майките оплакват невръстните си отвлечени деца, а мъжете тръгват и не се завръщат, защото не могат да се примирят със своята безпомощност... Ако само можеше да проникне в този тайнствен свят на тези същества!... Та те са разумни! Могат да мислят. Навярно имат и чувства. Неприятно е, че никоя страна в този спор не е успяла досега да обясни на другата по понятен начин своята... Просто никой не е опитвал да проумее драконите. Ако отвличат хора, то не е ли това техният начин да покажат какво им се причинява?

Колко безсънни нощи помни Благовеста, в които сламената постеля й бодеше, а снагата й в огън гореше, защото не можеше да открие решението!...

Понякога се сеща да се запита защо така настояваше да открие това решение... Никой не би я укорил, че и тя като останалите е жертва на обстоятелствата. Нейните ближни съвсем не й бяха безразлични, но това не е достатъчно за да обясни духовния й среднощен смут. В такива нощи тя се чувстваше повече от безпомощна, но ако беше такава, би го разбрала и би се отказала. Но не беше. Мислите сами идваха в главата й. Мисли, които не беше викала тъй като не знаеше, че съществуват. Нейните мисли я изненадваха. И не я оставяха на мира. Отнеха й покоя отвътре, а тя полагаше върховни усилия за да схване посланието им, да открие следата към изхода, към решението. Разковничето съществуваше и цялото й същество усещаше, че то може да бъде намерено. Понякога жегата отвътре ставаше толкова нетърпима, че й идеше да крещи от стенанието, което я нагнетяваше. Тогава и за да не полудее, подновяваше беседите с прадядо си, Белия човек. За нея той не беше само спомен. Толкова много й бяха разказвали, че с времето тя започна да го познава така, сякаш е жив, сякаш е с нея, сякаш никога не си е отивал.

И Благовеста успя, но и сама не разбра кога и как стана това. Отговорът, който така дълго и безуспешно беше търсила, просто се роди в нея сякаш ставаше въпрос за обикновено спомняне. Както пеперуда се изхлузва от какавидата без да има значение кога точно е станало това чудо, така девойката откри спасителното решение. То не беше дошло отвън в нея. То като че ли винаги е било вътре в нея и в очакване на мига, в който да се прояви като откровение или прозрение... – вяжното все пак е, че се появи!

След толкова време вече, сега, когато отдавна животът й зависи от Дракона и желаниятя му, младата жена би могла да се закълне, че белият човек й беше посочил пътя, вярната посока. Въпреки това тя знае, че всичко е много по-сложно за обяснение.

Най-необяснима за нея си остана раздялата й с този, комуто беше обещана за невеста. Традицията за задомяване беше проста и беше доказала ползата си. В нощ определена от старейшините по знаци, които само те можеха да долавят, на мегдана събираха клада от сухи съчки и я запалваха. Разгореше ли се достатъчно, момците, които биха искали точно тази девойка да стане стопанка в дома им, трябваше с прескок да прелетят над кладата, а женихът го избираше огънят. В мига на полета над горящото огнище, започне ли огънят да пращи, да праща искри в небето, ако той е избранника, неговата сянка изчезва сякаш се стопява в пламъците... Никой вече не си спомняше откога е тази традиция и защо е точно такава тя, но хората продължаваха да я спазват и зачитат – в малкото случаи, в които е била пренебрегвана, винаги се е стигало до нещастия в така формираното семейство. И Благовеста беше обещана за невеста на този, когото пламъците погълнаха. Момъкът се случи добър и работлив. Правеше грънци – шарени и хубави. Обичаше си работата. От сърце и душа ваеше съдините си, а от ласката на докосването му те придобиваха изящно пластични и хармонични форми. Залък да сложиш в тях ще ти се услади така сякаш все сит си бил и никога не си огладнявал. За такъв момък огънят сгоди Благовеста. Оставаше да дочакат края на есенния урожай, за да се вземат. Имаха време да се опознаят. Харесваха се. Допадаха си във всичко. Подхождаха си. Допълваха се. Спиятелиха се и навсякъде заедно ходеха. За всичко разговаряха, но най-обичаха да помълчат заедно край ромонящото поточе или сред детската гълчава на мегдана. Случваше се да се погледнат в очите , за да узнаят за кой ли път, че винаги са били едно цяло. Затова Благовеста никога след това не успя да си обясни, нито да забрави раздялата им. Не й се наложи да му казва – той вече знаеше. Беше приел и беше одобрил пътя й. На изпроводяк постави в ръката й малка фигурка. Беше измайсторил бяла птица, която току-що разтваря крилете си за полет.

Така се чувстваше Благовеста сега, в дома на Дракона. Така се чувстваше тя от много, много отдавна – готова за полет, който обаче не се случваше. Защото би ли могло изобщо да й се случи?...

Своите съкровени и толкова човешки тайни, Благовеста съхраняваше добре. Скътани в тишината на безконечните й дни те живееха, а с тях и тя по-леко диша. Беше си обещала да издържи и да не отстъпи! Да полети самата тя не може, но за звънливият й глас няма прегради. За да не заплаче пее, а бялата птица натежава в дланите й...

(следва)