автор: flagumdei

... груби ботуши и иманярски лопати и пики
на комплексирани алпинисти и
пронизващи
остриета на токчета бяха разкъсали
до кръв земята на моята пролетна долина
и тревата потъна в кал а слънцата на цветята угаснаха
задушливите огньове на подранилите стърнища
издавиха щурците по употребената
земя на моята пролетна долина...

Помниш ли - измислях ти приказки?
Прегръщах те на рамото си и разказвах,
а ти притихваше - затоплена и сигурна,
заспиваше с усмивка преди края.

... и не че не знаех как никоя долина няма
смисъл за себе си а само слята с друга подарила се и
устремена към бащата-океан
но нямах избор
и подивял от болка и излъгани надежди я смалих
до летен парк и я заключих и цялата покрих с огледала
за всеки поглед отстрани и избрах самотата на силата
и тя отново плахо се завърна и зачаках на кого да я
дам светло и до дъно вярващ на чудото любов
а не че не знаех как тя няма смисъл за себе си...

Помниш ли - пътувахме къде ли не?
Не тръгвах без любимия ти сок от манго,
Ти сядаше понякога с лице към мен,
А аз ти пеех заедно със радиото.

…но захладня и дните намаляха а сенките
пораснаха и арестуваната
нежност заболя
не знам дали обикнах точно теб до лудост или не издържах
неверието самотата и безсмислието но отключих
магиите на есенната долина – за теб единствена – и ти се
дадох без разум и остатък за да бъдем ин и ян и в сливането
мъж-жена да се намерим и целият ми свят получи твойто име но
не знам дали обикнах точно теб или потребността си да обичам...

Помниш ли – купувах ти много цветя?
И свойта музика ти подарих и ти превеждах
Какво разказват нотите на Паганини или Бах
А ти заплакваше на тъжните арпежи.

… преди да паднат първите слани и окончателно да свърши
затрупана в бяла безжизненост моята зимна долина
аз те пуснах и ти я дадох цялата
и се молех да не си на гости в нея а да видиш че тя е
животът ми и щастливо да бъда за тебе повече от случка
а ти тичаше със смях по поляните береше цветя и забиваше
белите си зъби в узрелите плодове и се къпеше гола в реките
пречистени и топли или гледаше смаяна неподозирано
красивите й залези високо над познатите ти пътища каквато
и да беше ти я дадох цялата....

Помниш ли – имахме наши места?
Планини и море, градове, манастири, поляни.
Подарих ти момчешката си река
Щурците, мечтите, звездите, летата.

... не се ли сети поне веднъж да вдигнеш уморена
лястовица от тревата на моята вече несъществуваща долина
или да погалиш кората на изсъхващо дърво да донесеш две
шепи вода за някое клюмнало цвете да благодариш за някой
красив пейзаж или за слънцето и дъждовете в плодовете не се
ли сети да направиш поне мъничко не не не не съм разчитал
на това и нищичко не съм разменял и бях щастлив да има на
кого да я подаря тя беше твоя аз бях ти но все пак
не можеше тя да ти се случва между другото и
не ти ли се прииска да направиш нещо за моята
вече несъществуваща долина...

Помниш ли очите и ръцете ми?
Докосването-пропаст, устните, гласа
Във спомена е моето възмездие
И във надвисналата вече тишина.


МП