автор: Zaspal_Misir

Камбанен звън. Краят е близо. Звукът отеква по празните павирани улици. Мракът бе обладал небето, а мъглата се спускаше все по – ниско и по – ниско. Дори прилепи рядко прелитаха, но злите им малки очички личаха от дупките на остарелите и порутени сгради.
Вятърът сякаш довя полъхът на злото, ужас, паника, няма изход, няма начало, няма край, просто една черна и празна магистрала към ада. На къде да поема, пътят е само един, само един, осеян със смърт и плаващи души. Сили не ми останаха вече да се боря с мрака, краят беше близо, а аз дори не помнех началото. Безнадежно се лутах през годините черни и ужасяващи, потънал в безисходицата на своето време. Страх и паника, как да изляза от този порочен кръг, как да поема към своята гибел. Не мога да бъда част от тези отчаяни и празни души, искам да спра, но знам, че ако го направя, ще трябва да се озова на магистралата към ада. Пукане на пръчки, шумолене на листа, как да посрещна участта, не мога трябва да продължа, но защо. Краката обгорели, груби и мазолести, загубили сили да се борят с твърдия асфалт, ръцете погрознели и сбръчкани от тежестта, която понасят всеки ден, а лицето празна черна дупка, поругана и отхвърлена от обществото. Отново насочвам отчаян поглед към тях, осъдените на смърт, безмислено, аз съм един от тях. Но не, те се бяха предали, излезли бяха от своя кръг и сега препускаха през празната и необятна шир, следвайки белите ленти по чакълестия път.
- Спрете – извиках, но каква полза, никой нещеше и да чуе. Там, където те виждаха своето спасение, аз откривах, своята гибел. Какво мислеха сега, кои бяха те, кой съм аз, ще стана ли част от тях, пътя е широк, има място за всички ни, не, не трябва да спирам, кръга е моето спасение. Но... умората, нестихващата и натежаваща умора, не мога да я нося повече, трябва да се отърва от нея, а изхода е само един, о да, толкова е лесно, ще поема по него, ще предам измършавялото си тяло и ще пусна свободна и волна душата си по пътя. Не, защо да го правя, та те изглеждат толкова нещастни, поругани и отхвърлени, но все пак свободни. Това ли е цената на свободата, ако е това не ще я платя. Вътрешна борба, как да я спечеля, тялото иска свобода, душата също, но сърцето копнее да съществува ведно с тях. Но пътищата им са различни, не мога да се срещнат, не могат да поемат по един и същ, как да ги спася, не мога.
Камбанен звън, какъв екот. Отеква в цялото ми съществувание, погром, нечистотия, слуз и мирис на бензин. Да бягам, нека бягам, пусни ме, нека поема на там и никога не ще се върна в този порочен кръг, не ... не ме пуска. Разумът знаеше, че трябва да продължа, надежда ми даваше той в тоз миг без всякакви изгледи за мир и спокойствие. Екотът от камбанния звън отекваше в мен, каква сила, каква мощ. Той бе сам, сам сред черното мрачно поле, да, също като мен и може би никога нямаше да се измъкне, но надаваше своя звън безкраен. Тогава и аз нададох вик:
- Свободааааааааааааааааааааа – чух как отекна, звукът се удряше в глухите стени и с невероятна сила се връщаше обратно при мен. О не, пак тази мисъл, отново ме обзе, пусни ги да си ходят, те не са ти нужни тук, прекрати най – после жалкото си съществувание, не ги подлагай на този ужас. Краката отказаха да ми сътрудничат, паднах на колене и ги облях в кръв. Няма да спра, никога, продължавам, описвайки кръг от собствената си кръв. Жаден съм, трябва да пия... нещо каквото и да е. Не, не ти е необходимо, отново онзи зловещ глас, спри да се бориш, не си достатъчно силен да се справиш, сложи край. Наведох се, напълних шепи със кървовчервената слуз и отпих, о да, направих го пак, и ето, в един момент жаждата ми бе утолена.
Погледът ми отново се спря на тях, плаващите. Да се присъединя към тях, не никога, аз съм по – силен, ще се преборя, не съм един от тези нещастници, никога не ще бъда. Вик, грохот... болката ме обземаше, но аз нямаше да се предам. Гласът отново нашепва, пусни ги, нека бъдат свободни, освободи ги, нека вече не бъдат в плен на твоето тяло. Волята бе по – силна от гласа, щях да се справя. Не ме е страх, никога не ме е било, не съм отчаян, никога не съм бил, не съм слаб, никога не съм бил, ще продължа о да ще го направя без колебание, без грижи.
- Неееееееееееее – гасът ставаше непоносимо силен и зловещ. Потръпвах при ужаса от звука. Кръвта вече се бе изгубила из рехавите павета. Спряла бе, не бях жаден не усещах глад, свободата ли бе това.... – Неееееееееееее- ооо тогава отново го чух... той се бореше, щеше ли да се откаже... Светкавица разцепи небето, гръм мощен, настана суматоха, душите побягнаха все напред по магистралата към ада, все натам... Как да ги спра, не можех ... Пусни ги да си ходят, нека се присъединят към тях, не ги дръж в плен, жалък си и безпомощен. Сълзи капнаха, черни като катран, вътрешна борба и нежелана смърт, нямаше изход. Ръцете отказаха да ми сътрудничат, главата сведена надолу не желаеше да бъде част от мен, разпадах се, но не се предадох. Освободи ги викаше той, не никога му отговарях аз. По – силен съм от теб, не ще се предам, не ще ги продам. Зловещ вик, черна сянка изплува от земята. Тъмни ципести криле, копита, козина, дълга опашка с остър връх, рога и остри зъби. С тежък и разцепващ небето вик, той пое по пътя, заедно с тях, душите от магистралата. Не проумяваше как стана, каква бе тази воля, кой бе този човек, който се пребори с него и го накара да си плати за всички нечистотии и злини, които бе извършил. Извърна поглед към полегналото насред павираната улица изнемощяло и измършавяло тяло. Проснато бе на земята без звук, без надежда, краят ли бе дошъл ? Да, това бе краят... Душата му умряла, тялото вече не му служеше за нищо, сърцето почти бе спряло да тупти, сили му останаха само за една усмивка. И сега, когато мракът отново падаше, един светъл лъч озаряваше черешовото дръвче, което бе поникнало на това място, на което човека не продаде душата и тялото си и се пребори с изчадието наричащо себе си Дявол, като го вкара в собствения му капан. Сега те берат от тези плодове и не ще продадат душите си, никога, защото живота е единственото, което имат и знаят, че в борбата си не са сами. Отново камбанен звън, но тoзи път, се чуваше звукът на надежда. Те щяха да го следват, защото той бе тяхната сила и спасение.