автор: iasmina

ГЛАВА 3: Белият човек (продилжение)
ГЛАВА 4: Девойката е като цвете

-Ти какво ще кажеш, беловласи?
Въпросът го настигна като ехо. Мъдрите искат да чуят неговото мнение. Всички го гледат и не свалят очи от неговите. Погледът му ги обикаля и се връща върху тоягата му. Как би могъл да им каже колко безпомощен се чувства?... И как да им обясни своята безпомощност? Не от неизвестността се бои той, а от брожението в чувствата на хората си. Мълчанието му вече натежава във всеобщата тишина. Нещо трябва да каже, въпреки че каквото и да би изрекъл няма да е цялата истина, но пък нея той просто няма как да сподели...

-Както вече сте наясно, вестителят не лъже. Ето защо не е възможно да си затваряме очите пред истината, независимо дали тя ни харесва или не. И не би могло да не се съобразим с нея, за наше добро. Ясно е, че не сме сами. Че има и други като нас, макар те да не са човеци. За тях ние не знаем нищо освен най-важното. Ако е истина, че владеят мистериозна сила отменяща нуждата да се оцелява, това все пак още не ни дава право да разчитаме, че участта ни човешка допуска да развием в себе си подобна способност. Ако трябва, тази способност ще ни намери по естествен начин, когато му дойде времето. Според мен не е правилно сами да нарушаваме балансът на битието си заради нещо толкова невероятно и навярно не по-малко опасно. Затова считам, че е най-добре да отменим правилото за отлъчване на различните. Нека да живеят сред нас, защото ако новината е вярна, а тя според мен е такава, ясно е че далеч не всичко знаем за този свят, че тези, които досега сме пренебрегвали, не са мършата сред нас, но че би могло в тях да е нашият единствен шанс за оцеляване в променените условия.

Каза и замлъкна. А сълзите напират в очите му и парят в гърлото му. Отдавна е забравил соления вкус на сълзите, но сега техен извор не е малодушието, а онази нова сила в сърцето, която се е родила от вестта за другите същества. Живял е повече от всеки друг, за да научи, че сам не се познава – повече от всеки друг. Но не може да спре. Трябва да продължи. Битката тепърва предстои!

ГЛАВА 4: Девойката е като цвете

Девойката е като цвете. В невинността, която излъчва е нейната неръкотворна прелест. Светлината струи от нея и я обвива като в ореол. Изглежда нереална. Толкова е чиста! Само утринната роса е като нея...

Дали да я заговори? Драконът се колебае. Той, който владе до съвършенство всяка магия, за когото няма нищо невъзможно, чиято сила е непобедима, той се опасява и не смее да се намеси в мига на съзерцанието си. И това е магия, но тя не би могла да има господар. Това Драконът чувства безусловно. Посегне ли към нея, магията ще изчезне. Драконът знае, че девойката не разбира от чародейство. Въпреки това за него е очевидно, че тази магия й се подчинява. Магията сама идва при нея, за да й служи, за да я закриля, за да я възвисява над всяка преходност. Никой по- добре от драконите не знае колко сложно изкуство е владеенето на магията. За да я владееш плащаш толкова, колкото и получаваш. Но такава е участта на драконите, с която те отдавна са се съюзили и затова са непобедими. Но тази девойка не изглежда да полага усилие за да сътворява своята магия. Колко странно?...

Драконът е очарован.

Драконът чувства, че вече не е пълновластен господар на себе си. Силата, която го тласка е мощна, а под влиянието й самият той не иска този миг да свършва.

-За какво мислиш, Драго?- така девойката беше решила да го нарича.
Драконите нямат имена. Никога не са им били нужни такива. Отначало да го наричат по име, за Драконът беше смехотворно. С времето обаче името, което тя му прибави, започна да му харесва. Звукът на това име го докосва и не може да го остави безразличен. Въздействието сполучва като призив-откровение. Тази, която го изрича така го призовава, но с това и самата тя се отваря. Става беззащитна. Каквото призовава би могло да я рани дори смъртоносно, но това не я спира. Навярно тя не разбира, че така се прави уязвима. Може би тази уязвимост е доловима само от един дракон, но пък той въпреки че би могъл, никога не би я наранил дори и неволно.

-Да те питам искам нещо, девойко... Що за ключ е за теб името, което ми даде?
Така Драконът разбра, че името му има смисъл. Беше чувал девойката да се смее, а тя сега му поясни, че чувството, което я кара да се смее се нарича драгост и оттам – Драго. Драконът не може да знае какво кара човеците да се смеят, а и не е чувал друг смях освен нейния, но той може да види вибрацията от звука на смеха, която разтрептява всичко в природата и я напоява с виталност животворна. Само един дракон може да види, че така напоена, природата се отплаща щедро допринасяйки не само закрила, но и сила за живот, която човеците наричат здраве.

-А какво е твоето име? Би ли ми казала?
Въпросът изненада Дракона, защото го зададе преди още да е имал намерение за това. Знае, че няма право на този въпрос, а и не търси да получи власт над момичето. Но защо тогава попита?
-За теб аз нямам значение, а моето име тогава с нищо не би ти услужило. Ако искаш да знаеш коя съм, дай ми име, което да ти харсва.
-Но ние драконите нищо не разбираме от имена, понеже никога не сме имали нужда от такива!

-Тогава защо ме питаш за името ми? Ако наистина искаш да знаеш името ми, значи имаш нужда от него, а то е достатъчно за да можеш да ми дадеш име. Тогава за теб няма да съм една от многото.

Думите на момичето ядосаха Дракона. Девойката го разбра веднага по огнените кълба, които тръгнаха през ноздрите му, но тя вече от толкова време го познава, че това даже я забавлява вместо да я плаши. Затова пък темата, която ей сега Драго отново щеше да подхване, отдавна е спор между тях. Не се излъга и този път. Драконът за пореден път иска да знае защо тя, която е толкова различна от себеподобните си, така държи на тях и за всичко ги защитава. От досегашните им разговори Драконът е научил историята, която е довела тази човешка жена при него и даже след толкова време той не може да се примири... Ето че пак се ядоса.

-С име или без име ти не си една от многото и не можеш да бъдеш! Твоят човешки род не те заслужава и аз отдавна се опитвам да те убедя в това като ти показвам твоите ближни презпогледа на драконите. Един дракон винаги е прав, защото контролира силата, която е двигателя на всичко във всемира! Но ти не ме чуваш или отказваш да го сториш! Продължаваш да защитаваш мизарния си човешки вид и така се правиш нещастна хилядократно! Знае, че отдавна съм те освободил и можеш да си тръгнеш когато пожелаеш. Ясно е, че няма къде другаде да отидеш и ще се върнеш при своите. Знаеш, че съм обещал да те придружа и да искам дори със сила от твоите хора да те зачитат като свой водач въпреки младостта ти! Защото ако изобщо е възможно родът ти да се повдигне, само ти би могла да успееш в това! Но ти настияваш да изпълниш мисията си докрай?! Тази твоя мисия аз не я разбирам. Твоите себеподобни просто се крият зад гърба ти , защото са страхливо и продажно племе, а ти си се наела да ги пазиш и защитаваш. Ако имаше свестни хора в племето ти, то не би допуснало да те загуби, но би ти повярвало както ти повярвах аз! Ти накара един дракон да ти повярва, но зашо тогава не успяваш в това при своите?... Вината не е твоя обаче! Те са тези, които не те заслужават, а ти пък не заслужаваш да погинеш заради тях като почерняш дните си в чужда земя. При мен си в безопастност и аз за всичките си съкровища дори не бих те пуснал, защото ми стана по-скъпа от тях, но виждам че те тегли към своите и няма да те спра, но няма и да те изгубя като допусна отново да си никоя сред своите! Ти подробно ми разказа за борбата, която водите за да продължава да ви има, за болката и страданията, които още понасяте. Сега разбирам и това защо вашите самозванци така алчно се стремят към драконовата сила, но вие имате своя път и трябва да го изминете – само така ще успеете. Разбирам, че сами не познавате силата си, а тя не е по-малка от нашата, но е много по-различна от нея. Понеже знам всичко за силата по принцип, мога да видя, че у теб тя е най-чист извор. Нещо повече: едоин дракон ти го казва – че никога не е вигдал силата сама да идва при съществото, за да му служи вярно и за да го води.

Драконът не усети колко се е разпалил... – което при драконите е нещо буквално. Стресна се, когато девойката изтичадо ведрото с вода, за да се полее. Направи всичко по силите си за да се успокои, но не успя и продължи:

-Твоята мисия е празна работа! Наистина ли вярваш, че тя ще допринесе нещо полезно за твоите!? Не за мен ти нямаш значение, а за тях! Тям е достатъчно и това, че докато ти си тук и в плен - защото дойде доброволно, но те те пратиха с цел - твоето племе може да е спокойно, че драконите ще си удържат на думата и няма да навреждат дори на отрепките, които се стремят по лесния начин да си откраднат сила. Ти поиска така да бъде, а драконите приеха, защото за своите ти не си коя да е по произход. Като правнучка на Белия човек за племето ти си скъпоценност, но за драконите не представляваш нищо. Но те приеха разчитайки, че като те загубят, твоите стократно ще премислят поведението си преди отново да понечат да навлизат в територията ни. Сключихме мир, а ти беше платата за него. Твоите обаче отдавна са те забравили и рано или късно, но ще престъпят думата си и ще нарушат мира. Казвал съм ти, че човеците имат много къса памет, а освен това знаеш, че времето на драконите в тоя свят тече много по-бавно от човешкото време. Всички, които си познавала и обичала отдавна са мътрви и прах са телата им. От теб научих, че хората имали души, които не се обръщат в прах с умирането. Че с душите на предците ти някои от твоите можели да общуват, а това ви прави да можете по-лесно да оцелявате, защото опитът така се завръща в племето ви. Това мога да го разбера, защото и за драконите техните предци не са мъртви, но за разлика от нас, хората са глупави, лекомислени и самонадеяни. Щом успеят да заживеят по-добре, отново ще се сетят за нас както хищникът за отложената плячка и ти няма да можеш да ги спреш, защото те вече отдавна са те забравили!... Твоите хора може да се допитват за опит от предците ви, но въпреки горещото им желание да владеят силата, те са такива, че най-добре съумяват винаги само в едно: да я насочат по самоунищожителен начин ким себе си.Те са глупаци, а твоята мисия е безмислена!...

Не можейки повече да сдържа вълнението си, Драконът излетя и се изгуби сред облаците. Всеки път, когато ставаше така, девойката го съпровожда с поглед чак докато той се превърне в точка, а точката се стопи в синевата. Толкова й се иска да може да лети!... Драконът я цени заради силата, която счита, че тя притежава и не я счита вече за своя пленница, но тя пък тайно си знае, че независимо дали е в плен или не, остава пленница на земята. Небето я милва със синевата си денем, небето нощем обсипва душата й със звезди, но силата й дори да я има, не е достатъчна за да сбъдне мечтата й - да полети за да се слее с небето! За нищо на света не би споделила тайната си с Дракона, без и сама да разбира защо не би могла. Остават й миговете на неговото отлитане, когато поне за малко мечтата й да полита на драконовите криле. А за да не се разридае неудържимо след това, започва да пее. Песни знае много и всички са нейни, защото ги обича. Но да лети не може. Ето, вече трябва да запее, защото сълзите й отново напират. А как й се иска да има криле, за да полети!...
(следва)