автор: apollyn

"Гладен ли си, Господи? Жаден ли си?"
Цял живот беше свещеник. Цял един живот, покрай всички останали. Живот, който отмина в руслото на тихата вяра и милосърдието, а отмина цялото пъстроцветие на другите. Това бе живот, който не мамеше с нищо, но имаше своето малко очарование в това, че никога нямаше да го накара да съжалява.
И той не съжаляваше. Страхуваше се само от дребните неща- да не оберат църквата, да не намери осквернен храма си, да не свършат парите за свещи и тамян. В съществуването му нямаше място за радост- само за сурова, тиха вяра. Вяра, която е като наркотик без дори да е фанатична.
"Отец Ставри, поп Ставри" така го наричаха хората, които идваха в църквата му, понесени на крилете на празничната си вяра в рождеството и възкресението Христови. И той сам се наричаше Ставри, макар да бе роден с името Светлин. Но за него това име не бе светло, то му напомняше древните езически обичаи, когато хората се събличали голи и танцували заради слънцето. И затова той си избра името Ставри. Някога, когато все още се учеше за свещеник той се чудеше дали да не се нарече Стоян, виждайки в това име силата и упованието, които му даваше Господ.
Отец Ставри водеше странни диалози със своя бог. Или всъщност точната дума не е странни, а по-скоро особени, и не точно диалози. Това бяха странни, неизказани на глас молитви и опити за събеседване, изтъкани от риторични въпроси. Често свещеникът мислено отваряше в себе си една врата и, когато я прекрачваше, той започваше своите беседи. Никога не се обръщаше към Бог или към Христа по име. Винаги им говореше на Ви с неминуемото страхопочитание на истинския вярващ. Често задаваше въпроса "Господи, защо позволявате да се случват такива неща във Вашите владения", защото поп Ставри беше милосърден човек. Той заделяше от собствената си мизерна заплата пари, които даряваше на дома за сираци, който се намираше в селото му. От парите, които му плащаха за все по-честите погребения, той изпращаше не малка част на една популярна фондация за борба със СПИН.
Зиме отец Ставри претичваше из разкаляните пътища на селото си гологлав и без палто. Вятърът сковаваше костите му, а той се чувстваше по-щастлив от всякога. За свое щастие той не се превърна в копие на Елин Пелиновите свещеници, нито пък в подобие на някой Чудомиров образ. Той бе сух и мършав от вечното тичане през своето малко селце, от неизменните игри с децата от дома за сираци. В очите му винаги светеше нещо топло и искрено, което хората от селото наричаха вяра и доброта. Но свещеникът никога не се бе замислял какво му дава тази неизчерпаема енергия и тази постоянна вяра.
Годините му се изнизваха и той бе не щастлив, но доволен от себе си. Нито веднъж не загуби вярата си, нито веднъж не подмина човек в беда, нито веднъж не изкара и една служба "през просото". Той бе съвестен слуга на единствената сила, в която вярваше и му даваше упование.
Ала все по-тъжно му ставаше да чете старите вестници и да гледа новините по телеизията. Струваше му се, че голямо зло сполита хора. Струваше му се, че те са загубили вярата си и малките му страхове ставаха все по-големи, а странните му беседи с Господа- все по-чести. Неизменно вече той задаваше своя въпрос "Господи, защо позволявате такива дела във Вашите владения?". Струваше му се, че почти може да чуе отговора и той се напрягаше да разнищи тази мистерия.
Отец Ставри вярваше в хората, но знаеше, че те са поели пътя си назад към дивото и еретичното. Те боготворяха нови богове, бяха си създали Златен Телец, пред който да се кланят и бяха забравили добротата. Така си мислеше свещеникът. И сърцето го болеше. Дни наред той не хапваше и мрачно се разхождаше между свещниците, в които не бяха палени свещи от седмици. Дни наред той не стъпваше в дома за сираци и децата се чудеха къде е добрият беловлас старец, който им приличаше мъничко на отслабнал дядо Коледа. Всъщност така се шегуваха децата помежду си - нашият отслабнал дядо Коледа- така наричаха те отец Ставри. Ала след дните на мрачно усамотение свещеникът отново се връщаше при своите деца и се опитваше да ги накара да вярват, просто да вярват, за да не последват стъпките на еретиците, които тъй го плашеха.
Поп Ставри имаше свой любимец сред децата. Името му беше Стоян и на свещеника му се струваше, че у това дете ще се роди собствената му безпределна вяра в Бога. И той му отделяше цялото си внимание. Детето беше със смугла, медна кожа. С тежка, твърда черна коса и огромни черни като череши очи. Стоян беше силно и умно дете. Той се интересуваше от всичко, ала най-вече от кръста на врата на свещеника. Той искаше да знае за човека, разпнат в черквата, за иконите, за книгите. И отецът му разказваше. Почти виждаше как у детето се ражда неподправена обич и вяра в най-святото.
Десет години свещеникът се грижеше за това дете- даваше пари за него и се опитваше да го научи на вяра. И десет години вярваше, че във всичко това има смисъл. Ала като всеки сирак Стоян трябваше да напусна дома и да поеме своя път без никой да знае посоката му.
Изминаха още две години, в които поп Ставри се състари, ала продължи да вярва, продължи да живее тихия си, изпълнен с благодатна самота живот и продължи да е добър. За него Господ и Христос си останаха все така далечни и почти страховити, но справедливи. Започна да се пита все пак дали те не са затворили очите си за земите си, дали не са отвърнали лица от еретиците, които населяваха божественото творение. И вече питаше "Защо, Господи, защо?" Но отговор не чакаше. Просто се надяваше и вярваше, че дните на ереста ще свършат и хората отново ще са добри.
Една нощ отецът се събуди от крясъци, които отекваха в собствената му църква. Преди дори да се опомни видя лицето на Стоян- хищно и алчно. Някогашното дете прогяше ръце към кръста, който висеше на врата на поп Ставри и крещеше "Гладен съм, Господи! Гладен съм… Дай ми кръста си, Христе, а аз ще го изям. Искам кръста ти, Христосе. Гладен съм!". Скимтейки, заби нож в протегнатите ръце, които някога го бяха хранили и откъсна кръста. Сетне продължи да забива ножа отново и отново напосоки. Забиваше и плачеше, скимтеше. После… избяга.
А отец Ставри в предсмъртни хрипове повтаряше "Гладен ли си, Господи? Жаден ли си? Та ядеш душите ни и проливаш кръвта ни? Гладен ли си, Господи?"