автор: esperanca

С настъпването на вечерта нуждата надви страха и ме изхвърли от апартамента. Опомних се на кръговото кръстовище, когато отнех предимство и писъкът на спирачките прониза съзнанието, само за миг.
Натиснах педала на газта, докато червените пулсации на оборотомера изпълниха циферблата. Ревът на мотора проряза града. Не знаех къде отивам. Оставих случаен рефлекс да определи посоката. Поведе ме по тесния калдъръмен път, пролазих между надвисналите плочници на варошлийските къщи, чийто стрехи опираха една в друга и спрях до паметника на Левски.
Римският път се стелна пред нозете ми, като естественно продължение на трескавите мисли. Без посока , стъпките уверено изкачваха байра и бързаха да ме отведат все по-напред между цъфналите люляци, чийто аромат замая главата ми. Погледът се премрежи и вече не виждах ясно къде стъпвам, нито усещах болка, когато се спъвах в сивотата на камъните. Стратеш гостоприемно разтваряше прегръдката си , влечеше ме все по-навътре. Под мен Дръстене се бе приютил в пазвите на вечерта, а кварталните шумове потъваха в пролетните води на Осъма. Като се обърнех назад все още виждах паркирания в подножието на паметника автомобил – тънката нишка, която ме свързваше с реалността.
Продължих да катеря гръбнака на Римския път, който се провираше между камъните, спускаше се по ръба на урвите, прозирната му лента очертаваше границата, отвъд която здрачът ще се превърне в мрак. Вече не срещах указателните табели около пътеката, затова реших, че няма смисъл да криволича по нея и свърнах направо през скалите. Нощта дъхтеше в лицето ми, скоро нямаше да виждам нищо, затова затворих очи и се оставих да ме води само ароматът на люляците. Изкачването в тъмното бе лудост.Само една погрешна стъпка, едно подхлъзване и скалите ще бъдат последната прегръдка. Градът бе достатъчно близо, за да стане свидетел и прекалено далеч, за да ме спаси.
Усилие е изкачването до билото. Съществото ми трепереше. Потта образуваше вади и ледени иглички пролазваха по местата, където се стичаше. Усетих, че съм изкачила стръмното по липсващият аромат на люляците. Те цъфтяха по склоновете на хълма, на билото бе прекалено високо. Умората ме надви, ушите бучаха, пред погледа се редяха черните кръгове на усилието с отрязъци от почти сбъдналата се нощ.
Седнах. Земята даде опора на трескавото тяло. Не виждах, но усещах тревичките под мен как се повдигат на пръсти и поемат капчиците роса. Чувах камъните как облекчено въздишат, подготвяйки се за покоя на вечерта. Не можех да заставя мисълта да се спре на нищо разумно. Сливането със земята, с въздуха, с настъпващата нощ е транс, който ме изхвърли далеч над разума. Разтварях се в пейзажа и изчезвах в него. Нямаше ме , а бях част от природата. С учудване разбрах, че страхът също го няма. Обратният път е невъзможен през нощта. Знаех, че дори не мога да намеря посоката до Римския път, а слизането през канарите е самоубийство, отвесни скали се спускат рязко над пропасти и дори за екипиран катерач, слизането оттам е предизвикателство.
Страхът не е инстинкт. При отсъствието на мисъл, не изпитвам страх. Мисълта ражда всичко : смелост и неувереност ; създава категории – добро и зло. Отвъд мисълта е свободата, която троши рамките, къса веригите от условности и измислен морал. Човекът, тази изменчива материя, когато навдие мисълта, прекрачва в свободата, където всичко е усещане, което го отвежда на среща с истинските му възможности.
Чаках да дойде страхът. Знаех, че няма да успея да се върна. Нощуването на хълма е опасно. В низкото са вилите на новобогаташите, нощем пускат ротвайлерите и доберманите извън портите на личната си собственост. Шумовете на града не достигаха до мен. Небето се покри с черната си коприна, по която още липсваха извезаните звезди. Неоните запалиха светлините на града. Хората винаги бързат. Страхът не идва.
Не знаех как ще изкарам нощта. Не мислих какво ще се случи. Не се тревожих как ще го приема. Страхът продължаваше да отсъства, обратно пропорционално на всички сетива, които улавяха мислите на природата. Около полунощ знаех, че ще чуя ревът на лъвовете от зоопарка. Всяка нощ отекваше долу, в низкото. Тук щях да различа нотките в тембъра. След като го почувствам с дълбините на тялото си , може би щях да разбера.
Студено е. Вечерницата изгря и стана ориентир в тъмнината. Сега знаех къде е небето. Дали щях да получа своето духовно кръщение, като в онези индиански легенди. Дали щях да имам своето видение. Какво щеше да ми открие то. Въпроси, които не си задавам. Знам, че някъде в тъмното лежи Римският път, по който ще се върна с утрото.
Нощ е.