автор: Rumir

- Та да ви кажем дружина - у Турската бара се е появила Гяволетина - не дава пиле да прехвръкне. Кой сака да си земе Булка от Дивотино –от там требе да мине – ама Гяволо ги не дава, изяжда момците им кине ония работи и ги тура на воденичнио камик на мелницата на чича ви Ванчето Гюргин.
И на сутринта секи може да ги види – срам, срам... Бая са се насъбрали...- избоботи дядо Миро – деветдесет и една годишен чобанин – и засуква дългия си бял мустак – на краищата пожълтял от всичкия тютюн който е изпил през годините.
Пак сме на не знам колко си плодомицини в кръчмата. Аз – нали съм си ергенче – булка ми трябва – в Дивотино знам, че са най – хубави а и предизвикателство си е голямо – па и една клисура го дели от нащо село, стегнах се. Абе тоя Дявол, ще го излъжа аз. Ей сега ако не си взема Гинка, няма кога да е, тя надхфърлила яко но и аз не съм подмладил. Пък и за смелчага ще ме сметне.
- Значи така – трябва ми бял кон, бели дисаги, бяло брашно и бял ямурлук – провиквам се като най-личния юнак в кръчмата.
Дружината ме измерва от глава до пети – абе капа ми кроят , ясно е – но чувам:
- Бумбар – доведи коньо от ливадата – Белчо, ама па е бел като снег. Краси Парето да донесе дисагите на прадедо си ако не ги е продал за плодова, вчера на мелница беше баба Вока – даскалицата – пет оки да донсе брашно – а ти ербап юнак – япунджако от тебе, ямурлук демек.
Екипирам се аз като съм намислил – и потеглям. Баси и Дявол, не може да е по-голям хитрец от мен. Като минавам покрай Долната чешма – на край на селото, почвам да треперя от страх. Абе къде съм тръгнал и аз. Абе този Дявол ако наистина ме глътне на два – три пъти. Но само при мисълта за Гинка – смелостта ми се върща.
Навлизам в Турската бара. Тъмно е, тесен път, от двете страни на клисурата гора, малка рекичка тече и шуми зловещо в този късен час– само някоя и друга звезда мъждука застрашително отгоре. Сърцето ми ще се пръсне.
Усещам го. А и той ме е надушил. Затаявам дъх, полягвам на Белчо така по гърба му и се завивам с белия ямурлук. И в същия момент чувам:
- Бел кон, бело брашно, човек нема. А, сигурно е отишъл до някой храст да направи някоя нужда.
С половин око го виждам как почва да претърсва храст след храст наоколо. Леко ритам Белчо в слабините и той, нали си е послушно кончето – продължава напред. След малко обаче Дявола се връща ядосан.
- Бел кон, бело брашно, човек нема. А, сигурно е отишъл зад някое дърво за по- голема нужда.
И пак го виждам как подскача по- натам, брадата и рогата му едва се открояват в тъмното и почва да претърсва зад дърветата. Пляскам леко Белчо по шията, и той пак тръгва. Но Дявола се връща още по-ядосан.
- Бел кон, бело брашно, човек нема...а още не съм ял.
Обикаля Белчо от пред, от зад, завира се под него и пак тича да търси из гората. А Белчо през това време си върви. И така цяла нощ. Едвам устисквам да не се чуе тракането на зъбите ми – още малко и съм сигурен, ще ме открие, ще ме изяде, а и на воденичния камък на воденицата на чичо Ванчо Гюрин на сутринта ще има нови трофеи.
Усещам обаче - развиделява се. Изправям се на кончето, мятам ямурлука през рамената си викам колкото ми глас държи...
- Дееее, Дяволе де – видя ли сега. Пукна зората...Свършено е с тебе.
В същото време виждам как Дявола се надува, надува и се пръска на хиляди парчета.
В далечината са се показали крайните къщи на Дивотино и мисълта за Гинка ме успокоява.
- Дий Белчо – уредихме булката...