автор: pord

Тая хладна априлска вечер босът изглеждаше напрегнат и потиснат. По-будните момчета вдянаха, че шефовете са му набивали канчето, но повечето по навик се ръгаха с лакти и се кикотеха глупаво.
Все пак се стараеха да говорят тихо. За Цецо Марулята обаче това бе невъзможно – опиташе ли се да шепне, гласът му още повече гърмеше и не му се разбираше нищо.
-Ако не слушкаш, ще ти резна ушенцето – рече той с такъв глас на авера си Гочо Чутурата, че чак стъклата в офиса на боса завибрираха.
Това преля уискито на търпението му.
-Марульо! – кресна босът заплашително и удари с пестник по бюрото. – Ти казвал си некогаж през живота си „моля”!
Марулята зина.
-Кво да съм викал?!
-„Моля”! – натърти босът и се хвана за кобура.
Марулята пребледня, но запази самообладание.
-Викал съм, ама само в съчетанието „Кажи мола, да та не закола!”
Босът обаче не се усмихна и стана безпощадно ясно, че работата е дебела. „Яко са го настъпили!”, рекоха си момчетата и зачакаха със свити сърца.
-Требва да укротим топката – подхвана образно босът, за да го разберат правилно. – Да се снишим, докато отмине бурята, както казваше едно време тато ди тути тати.
-Ма значи да не работим ли? – Момчетата се уплашиха не на шега.
-Ще се трудите, но без да дигате прах! – поясни босът. – Нема нужда от пет километра да ви личи, че сте мутри. Нема да паркирате джиповете насред улицата и да вадите патлаци под път и над път! Ще отваряте и затваряте вратите с дръжката, а не с шут! Няма да се смеете гърлено и да приказвате високо! И най-важното – тържествено рече босът след кратка пауза – непременно и непрекъснато ще казвате „моля”, „моля ти се”, „моля ви се” и т.н., независимо къде се намирате и с кого разговаряте!
Момчетата се наежиха. Босът веднага усети реакцията им и разбра, че трябва да я кара с мекия брус. Хората му бяха много чувствителни, докачливи, обидчиви, емоционални, нараними, първични и естествени.
-Много ви моля! – Той повиши тон и свали ръка от кобура. – Аз например дори вкъщи на мойта Муци й викам „моля”! Верно, винаги добавям по едно „да ти не еба мамата”!, ама съвсем тихо, като на мене си. А на висок глас викам „моля!”, за да ме мислят хората за културен мъж, възпитан гражданин и цивилен, пардон – цивилизован българин! Я дайте сега по едно „моля!”
В офиса се разнесе нестроен хор от неопитни възклицания, но след половин час репетиция нещата бяха поизгладени.
-Шефе, да нема некоя директива от ЕС по тоа въпрос? – попита Марулята и понеже босът го изгледа накриво, добави с погнуса: - Мола ти са!
-Директивата си е наша, българска. Нема само тия задници от Европа да ни дават акъл за щяло и нещяло, да им не еба мамата, моля ви се! – гордо рече босът и си погледна часовника.
-А какво ще бачкаме тая вечер? – поинтересуваха се момчетата.
-Ще режем уши, кво друго! – отвърна босът. – Едно време на нас даскалиците ни дърпаха ушите и станахме хора! А днес ушите им режеш и пак не слушат! – възмутено добави той.
-Тъй си е, мамицата им, моля ви се! – хорово рекоха момчетата и се наредиха на пред бюрото на боса, за да вземат адресите.
-