автор: jelyaznovski

С дъха си те обличам – във дъха си,
отпущаш се във влажната му мрежа
и стоплена от допира му мъхест
разтваряш се хълмиста и безбрежна...

От пръстчето – най-близо до земята,
нагоре те обливам и се стичам,
сред трите хълма, кръста и дъгата
достигам разтреперан и различен.

И кожата – разкритата, тръпчива,
поддава се под натиска простряна
и с тръпка мека бавно се налива
и става бяла, става хладна пяна.

С дъха си те обливам – светиш цяла
и нещо топло, крадешком изпуснато,
шурти, шурти под кожата ти бяла
– о, май че те докосват устните ми...

От пръстчето, най –близо до земята,
извивките ти следвам и се стичам
нагорно, криволичещо и слято –
с дъха си, със дъха си те събличам...