автор: iasmina

ГЛАВА 2 : Светът на човеците

Поселището живееше своя обикновен живот...

Мъже и жени, деца и старци, грозни и хубави, добри и лоши, хората се смесваха, за да преживяват, защото така искаше оцеляването им. Живяли бяха достатъчно за да натрупат в гените си своя оцеленчески опит. Според този опит най-ценното беше самото оцеляване. Всичко друго беше после. Всичко друго беше подчинено на правилото за оцеляването. От грижа за основното, много желание не им оставаше за други самоинициативи. Всички в поселището знаеха до къде се простират правата им. Всеки си знаеше мястото и дали му харесваше или не, но се считаше длъжен да е полезен. Още с раждането си хората нямаше как да не почувстват, че им предстои една безспирна борба без отдох. С какво се бореха даже нямаше значение, защото да си позволят да спрат означаваше да платят с болката си. Най-първо беше гладът. И жаждата, когато изворите пресъхваха. Да изчезне водата, само дори мисълта за това беше страшна. Тогава и посевите загиваха, а да се умира от глад беше жестока болка. Всеки познаваше болката и затова страдаше не само за себе си, но и за околните, а това натрупваше още болка. Когато имаше дъжд, радваха се на слънцето, но настанеше ли суша, проклинаха го и в душите си. Болка имаше и от студът. Болката извираше отвсякъде и хората не можеха да си позволят да спрат. Изборът беше прост: борба или болка. Предпочитаха борбата. И в нея имаше болка, но различна – тя ги караше да се чувстват живи за разлика от болката, която вещаеше смърт. Научили бяха много, но така и не успяваха да отстранят болката от живота си. Единствено в борбата тя се понасяше и им беше приятел. Сред толкова трудното им битие не беше прието да се задават въпроси за смисъла от живота, защото от опит знаеха, че това води до отказ от борбата. Просто трябваше да продължават, да преодоляват всеки ден със смирение пред суровите природни сили. Научиха се да се сдружават, да си помагат и не гледаха с добро око на различните сред тях. Оцеляването беше императива и всеки, който го застрашаваше с поведението си, сам се правеше излишен. Щом се докажеше като такъв, виновникът беше длъжен да напусне поселището, а всеки знаеше, че подобна участ е по-ужасна и от най-жестоката болка. Затова хората не роптаеха пред задълженията си. Най-добрите в справянето с оцеляването, по традиция вече избираха за свои вождове. Починът се оказа правилен. Старейшината, мъж или жена, винаги успяваше да изпревари неприятностите. Изглежа, че старейшините още преди да бъдат разпознати като такива, по естествен път развиваха в себе си повишен усет за действието на природните сили, а в стремежа си да предотвратят убийственото им влияние, изобретяваха поредното средство. Дали е вещ това или е новост в организацията на общността, не това беше същественото, а успехът да се отложи, да се спести, да се предотврати болката. Не гладът, студът, жаждата или жегата бяха враговете на хората, а болката, която не закъсняваше да призове слугите си, ако допуснеха да бъдат изненадани. Всичко различно безпокоеше, та дори и това, че понякога се раждаха велики водачи – с времето ставаше все по-трудно да се разбере кой е роден за водач и кой се домогва до тази чест, защото не зачита борбата, но както и останалите се ужасява да не потрябва да напусне поселището. Имаше хора непокорни, на които не им стигаше да не боледуват доколкото е възможно, но настояваха да си изясняват какъв е смисъла от един такъв безпощадно враждебен живот човешки... В резултат самите те ставаха враждебни, защото отговорите по принцип липсваха.

Постепенно оцеляването получи нови измерения. Колкото по-успешно се справяха хората с природните стихии, толкова повече място имаше сред самите тях за тази нова зараза – хора, които настояваха да питат за смисъла от живота отвъд стереотипите на оцеляването, отвъд безспорната полза от борбата, в пълно незачитане на основния враг – болката. Дали те се бяха научили да не изпитват болка? Не, разбира се! Но бяха развили в себе си друго отношение към нея. Разделиха се на две групи. Едните се опитваха да я заобиколят, за да я избегнат като с хитрост и коварство си проправяха път до върха, до мястото на старейшината, който получаваше благата на оцеляването в дар от поселището заради много повечето полза, която допринасяше. Другите не бягаха от болката, но я предизвикваха в най-смъртоносните й проявления. Всячески се опитваха да се избавят от ненужния си живот, защото считаха, че именно болката ги заставя да го упражняват, като в замяна не им се връща нищо, заради което да си заслужава да живеят. Обаче нито едните, нито другите дори не помисляха да напуснат поселището. Там, отвън и зад чертата беше невъобразимото. Там не би могло да има нещо, което да се нарече живот, независимо от болката или борбата. Оцеляването там губеше смисъла си, та дори то да би било във формата му на отказ от живеенето. Зад чертата беше небитието, а да си там то е като изобщо да те няма, то значи нещо по-лошо от умирането, то значи заличаване и от смъртта.

Всичко се промени изневиделица и нищо не подсказваше колко съдбоносни ще са последиците от тази промяна.

В ден като всички други, един от излишните, когото бяха отписали зад чертата и който беше напуснал, той се появи отново. Никога до този момент не се беше случвало такова нещо и дори само това да беше, за него щеше да се говори дълго време като за нещо небивало. Но завърналият се не беше дошъл да проси милост. Не го приеха и отначало отказваха да му повярват, защото той твърдеше нещо, което и на сън не би могло да им се яви. Според човека, там зад чертата на поселището им, имало и други като тях. Без да са човеци, тези същества живеели разумен живот като техния, говорели и можели да мислят. На тях обаче не им се налагало да оцеляват, защото владеели вълшебство – някаква сила, която така били подчинили, че тя им услужвала с всичко, от което имали нужда. Можели да се появяват и да изчезват просто пред очите му. Сякаш от въздуха се сгъстявали и в него пак се разтваряли. Имали крила огромни и можели да летят високо. А нещото, което никое човешко същество не било виждало преди това било, че можели да бълват огън от ноздрите си и от тази паст, която би трябвало да е устата им. Кожата им била като на риба – с люспи твърди, но също така лъскави, сякаш прозрачни, които светели във всички цветове на дъгата. Очите били най-страховитото у тях. Все едно че в огъня гледаш, но този огън вместо да е горещ, по-скоро е леден, а погледът им смразявал кръвта в жилите.

Завърналият се не можеше да спре да говори, а вълнението извираше от него на талази. Приличаше на хора от поселището, за които бяха виждали как те се разболяват непоправимо в главата. Преставаха да могат свързано да мислят, да бъдат нормални. За тях казваха, че болката ги е сразила, че въпреки борбата са се пречупили отвътре. Не ги отхвърляха, защото те не бяха виновни за участта си. Просто не бяха устояли на жребия да си човек. Пришълецът обаче не беше болен от тази болест, въпреки че се държеше по същия начин. Говореше свързано и логично, само дето това което изричаше беше повече от невероятно. Ако просто лъжеше за да го приемат обратно, това щеше да е проблем, но не и нещо повече. Този обаче сам се кълнеше, че за нищо на света няма да се върне в поселището. Навън му харесвало и намерил начин да е доволен от живота си. Защо тогава би му било нужно да лъже?...

Човекът си отиде, а старейшините се събраха, за да мислят...

(следва)