автор: Kat

Люлеещият се стол беше счупен и скърцаше… Това не предвещаваше нищо добро. Но човекът, който седеше на него, сякаш не забелязваше.
Той бе някъде далеч… в мислите си… в спомените… Скръц ! Прескачаше ту в миналото, ту в настоящето… не намираше място в бъдещето. За него бе важно - тук и сега. Скръц ! Намираше морето за толкова красиво…прелестна гледка! Можеше да остане тук завинаги! Ах, това море! Скръц!Бе посветил живота си на него. И въпреки,че то му отне всичко, нямаше сили да го мрази - напротив, бе го обикнал по един свой си начин. По лицето му се стече сълза… и още една. Скръц!Но нито един миг не можеше да се върне. Времето отмина, хората се промениха, децата му порастнаха, а морето - то си остана същото. Но не съжаляваше… поне така твърдеше.Скръц!Бе баща и съпруг според сметките си. Сякаш не се чувстваше в правото си да иска обич и признаие. Бе осигурил на семейството си охолен и добър живот, но ги бе лишил от себе си. Скръц!Не знаеше дали да се чувства виновен… морето - то сякаш му прощаваше всичко! Вълните отмиваха болката и пробуждаха величие и преклон към божественото. Скръц!А уж преди не бе вярващ… Вече не си спомняше и принципите си…какъв беше преди? Различен. Морето мълчеше. Скръц!Поглъщаше го с тази безкрайна дълбочина… Сякаш изгубваше разсъдъка си, сякаш изгубваше самият себе си. Сега бе никой. Просто банкова сметка, без душа и сърце. Скръц! Какъв беше смисълът да продължава ? Морето… само то му остана. Скръц!Скръц!Кракът на люлеещият стол не издържа. Старият капитан се сгромоляса на пода и остана там - нямаше сили да се изправи, а и никой не дойде да му помогне...