автор: gorski

29 октомври, 1825 г., Одеса

Пред вратите ме спира неуместна тъга
и в самотните стаи аз се връщам сега,
сякаш нещо забравил; моят поглед замаян
се сбогува отново с дружелюбните стаи.
Що напразни въздишки в пусти нощи и дни
са изслушали тези търпеливи стени!
А през този прозорец неведнъж съм се взирал –
сам не зная какво ли в тъмнината съм дирил.
Доскуча ми да гледам тъй познатия кът;
и из празната къща мойте стъпки кънтят,
и отново се лутам, а часовникът стенен
с такт железен отмерва своя ход неотменен.
Чувам: червейче скърца – скрито някъде тука,
то на свойта любима сякаш тихичко чука.

И какво че напускам този град, тези хора?
Аз сърцата им хладни не успях да отворя.
Заминавам, но никой не скърби тук за мен,
Пък и аз не желая изпращач просълзен.
Както цвят на поляна си кръжи блед, залутан,
че от вейката суха рано бил е издухан,
и на майската роза той за миг се опре
за почивка и ласка и се чувства добре –
тъй и аз, чужденецът, съм разнасял лика си
из площадите шумни и по улички къси;
от тълпи хубавици често бях обграден,
че познанство желаят с пришълец като мен.
Пеперудата гоним, щом блести отдалече;
уловим я, погледнем: тя ненужна е вече.
Да летим, все пак спасени са още крилата.
Да летим! Да опазим занапред висотата!

Зазорява. Нахално кочияшите чакат.
Пренесете багажа: две-три книги и ракла.
Да вървим: непосрещнат съм дошъл в този дом
и така си отивам – нелюбим, мълчешком.
А когато напусках, помня, края си роден,
от другари, любима бях далеч изпроводен.
Заминавах и гледах, разпознал гласовете,
как ми махат роднини с пъстри кърпи развети.
И заплаках. О, сладък е младежкият плач!
За какво ли да плаче старец в трезвия здрач?
И смъртта е по-лека за наивника млад:
ще го помни жена му и приятел, и брат...
А пък старецът, смъкнал илюзорните дрешки
на живота, не вярва в чудеса свръхчовешки
и си знае, че гробът го поглъща вовек.
Та е тъжно, когато заминава човек.
Да се качваме. Никой катафалка не спира,
никой чуждия с поглед или жест не сподиря,
не проронва сълзица, не поглежда навън,
щом колата потегли със последния звън.

Превод: (с) Иван Вълев