Разбира се, че няма да напиша нищо,
което истински да ме разкаже.
Ти знаеш колко много има в НИЩОТО.
Припомням си съня за лудия на плажа,
събиращ мидени черупки
и пера от ангели.
Припомням си го точно какво каза
когато другите въздишаха по красотата,
минаваща съвсем случайно и облечена
в най-лятната си тънка кожа.
Той се усмихна много дълго в себе си
и сигурно с най-мъдрата усмивка
попита на кому ли е омръзнало
да притежава това съвършенство…
Припомням си го после как погребваше,
по залез слънце, слънцето във пясъка
и вятърът сълзите му отнасяше,
както отнася всички думи казани
на някого, за да не е на вятъра…
Разбира се, че няма никога да се разкажа,
но дълго ще разказвам теб, защото
така поне не се налага да измислям.
И няколко глупака ще ме прочетат,
а други няколко ще кажат, че разбират,
защото току виж ги обвиня,
че нищо не разбират от изкуство.