автор: metafizikyt

Аз съм Поет …
Аз съм ебати* Поета …
Вървя си край кофи със смет
И си подритвам Късмета
А той какъвто е сприхав ми вика:
- Хвърли ме де, хайде хвърли ме..
да видя що можеш без мене …?
И аз, като шибан поет
го метнах в пространство и време
където човек не вирее …
да види какво е сам да се рееш…
Тъй тръгнахме двамата в разни посоки
но често през рамо се гледахме скришно
че пустото Его ни беше в излишък …
Късмета разбра – без човека е нищо
Поета почувства че губи посока,
поспря се, приседна..
погледна назад със тъжна въздишка…
от многото скитане се беше изприщил
Попаднали двамата в линии глухи
въртяхме, сукахме и тъй
тихомълком пак си се сбрахме..
без никой нищо да каже..
Но всъщност Късмета си мислеше :
-Аз съм ебати Късмета …
защо ли го дразнех ? Аха …да изгубя Поета..
А аз пак извадих късмет:
Късмета се върна при мен не разбрал
…че аз съм ... ебати Поета

* можех да използвам и "егати", но всъщност онова чуство, което породи този стих се е чисто "ебати" .... с извинение !