автор: go4o

Този разказ е фикционален. Той е плод на болно въображение. Той не пропагандира взимането на наркотици, нито има антифентъзи насоченост. Който остане с такова впечатление, вероятно също има болно въображение.
Днес се събудих по-напрегнат от обикновено. Щях да извърша първия си обир. Истински обир, като по филмите, дето влизат с патлаците и казват: „Никой да не мърда! Всички на пода!” И ако някой гъкне – бенг бенг! Но тъй като това ми беше едва първото такова събитие в живота, се чувствах леко притеснен. По принцип сутрин ставам, отивам в тоалетната, изкъпвам се, избръсвам се и после закусвам, но днес от нервност обърках реда на тези ежедневни занимания. Беше странно да седя с насапунисано лице в кенефа, ама можеше и по-зле да е. След това си пуснах някаква анимация, където едни роботи се превръщаха на коли и хеликоптери и се стреляха. Аз обаче не можех да следя сюжета, прекалено бях нервен. Все пак това беше първото ми престъпление, като изключим когато продавах хапчета в началното училище, но това си е безобидна история. Хапчетата те карат да се чувстваш по-добре, не ти пускат куршуми. А и аз евтино ги давах, въпреки че малките още не знаеха думата „промоция”.
С тези приятни спомени за момент се откъснах от грубата реалност. Връщането беше неприятно. Зави ми се свят, за малко да повърна. Ще се откажа, ще се откажа, мамка му! Но не, трябва да съм силен, трябва да съм силен! Устоях на изкушението да зарежа всичко и да се затрия някъде, дори Ал Капоне сигурно се е притеснявал при първия си обир.
Догледах филма за роботите и се подготвих за излизане. Обух черните панталалони, черните обувки и кафявото сако с големия вътрешен джоб. Пъхнах револвера там. Бях го купил на старо от един квартален познат, с парите от хапчетата. По принцип не понасям това сако, защото има цвят на... ако, ама само то имаше такъв голям джоб. Време беше да тръгвам. С Тони и неговият човек имахме среща в близката кръчма.
Когато отидох, там седяха Тони, някакъв друг типаж и една циганка.
- Здрасти, Тони.
- Здрасти. Това е Михата, той ще ни е от полза. Вършил го е и преди.
Съмнителният типаж само ми кимна. Той наистина си мязаше на престъпник.
- А тя? – кимнах към мургавелката.
- Тя е нашата врачка.
- Какво?
- Спокойно, бе бате. Касандра съм аз. Бъдещето предсказвам. – тя хвана ръката ми и започна да зяпа линиите по нея.
- О, какъв живот те чака само, бате. Ама защо си се облякъл като лайно?
Дръпнах си ръката.
- Абе какви са тия глупости – врачки, гадателки?! Ние да не сме някакъв цирк? Ще вършим сериозна работа.
- Спокойно, де – опита се да ме успокои Тони, но напрежението вече ми беше вповече. Когато се навиках, седнах при тях и си поръчах пиене.
- Слушай сега – каза Тони – когато древните гърци са отивали да се бият, те винаги са се допитвали до оракулите си. Ако гадателите кажели, че времето е благоприятно, гърците отивали на бой.
- Точно така, бате – каза Касандра – а сега време за вас много хубаво, идеално направо!
- Ти си луд, бе – казах на Тони – вярваш ли на тези глупости?
- В момента се каним да извършим нещо, което никой от нас, като изключим Михата, не знае как точно става. Това си е емоционален шок. Затова подкрепата от окултното, дори само внушаема, ще ни дойде добре.
- Ама как го каза, бате... Ти много умен.
- Е, добре – съгласих се неуверено – ама тия врачки взимат много пари. Как ще й плащаме?
- Спокойно, тя ще е на процент от печалбата.
- Точно така – потвърди ентусиазирано Касандра – на пурсент съм, сега така е модата.
- Оф, добре. Правете каквото щете.
След малко допихме питиетата и тръгнахме да ставаме.
- Касандра? – обърна се Тони към нея.
Тя доби съсредоточен вид, завъртя глава наляво, после надясно, и накрая спря поглед в една вилица на съседната маса.
- Да. Може да тръгваме.
- Ама ти на какво гледаш? – попитах я, докато излизахме – нямаш ли кристална топка или нещо такова?
- О, не, бате. Тия неща са за мошениците. Аз съм профеционалистка. Гадаенето не е в кристалната топка, то ти е у главата. Стига да има нещо в нея де.
И при тези думи избухна в неприятен хриптящ смях.
На улицата срещнахме двама познати от гимназията.
- Ее, какво става пичове, как я карате? – попитах ги.
- Ами отиваме малко на пазар – каза единият, висок, дългокос, облечен в спретнат сив костюм, но няма какво да ви тормозя с неговото име, защото то няма никакво значение в настоящия ни разказ. Въпреки че щеше да е много по-лесно да туря един „Иван”, вместо да се обяснявам в две изречения. Но да се върнем на разговора.
- На пазар, значи? Хапване, пийване, а? Да не би купон да правите? Мацки ще има ли? Може ли и ние да дойдем? – стигна до логичният въпрос Тони.
- Не, не - каза високият – отиваме в книжарницата. А вие?
- О, ние... просто на разходка.
- Няма ли да ни представите на дамата и господина?
Спогледахме се. Погледнахме и другите двама от групата. „Дамата” се изпъчи и каза:
- Аз съм Касандра, сладурчета. Предсказвам бъдещето.А този убавец до мен е Михо.
Михата само измърмори нещо.
- Бъдещето ли – включи се в разговора и вторият субект без значение за разказа, който беше дребен и невзрачен. Освен това натъртваше неприятно първата буква на това, което казваше.
- Аз искам да разбера нещо за бъдещето – каза дребният.
- Каквото поискаш – отвърна му циганката – пари? Жена? Работа? Какво те интересува?
- Ами аз, такова – изчерви се дребният – има една поредица... книги де... и искам да разбера какво ще стане с единият от героите.... защото продължението се бави...
- Какво? Бате, нищо не разбрах. Я дай пак, ама малко по-просто де. Тука сме прости орица.
- Моят приятел чете една фентъзи поредица от много томове, но излизането на последния том се бави и той иска да разбере какво ще стане – обясни авторитетно високият.
- Аа, хитруваш – ухили се Касандра на дребния – Палавник!
И го щипна по бузата. Той почервеня като домат и направи усмивкоподобна гримаса. Струйка лига се стече върху яката му.
- Бате, а какво е туй фентъци?
- Прилича на фантастиката, ама има разни приказни герои, феи, дракони, магьосници...
- Ей, и аз обичам фантастика – включих се – днес дори гледах един филм за роботи, които се превръщаха в коли.
Другите ме изгледаха странно. Михата по принцип така си гледаше.
- Добре, кажи какво искаш да знаеш за таз фея ли, дракон ли беше? Ама че платиш пет лева.
- О, няма проблем! Интересува ме... какво ще стане с Пърдар, когато отиде в замъка на Сивия! – изстреля въпроса си с такава агресия, все едно биеше някого с чук.
- Ами...- Касандра се вторачи в дребния, който се сви, после погледна нагоре, надолу... и спря поглед в един изхождащ се гълъб.
- Той ще... ще се превърне в куче!
- Леле, наистина ли – развълнува се дребосъкът – а после?
- Още 5 лева.
- Добре!
- После драконът на Сивия ще го изяде.
- Ама Сивия няма дракон...
- Ти какво, за десет кинта искаш цялата книга ли да ти прочета – ядоса се Касандра.
- А и трябва вече да тръгваме – каза Тони – приятен ден, момчета!
Дребният плати на Касандра и тръгнахме.
Като подминавахме банката, Михо спря.
- Тази ли? – само попита.
- Не, не – отвърнах – малко по-нагоре.
И се озовахме пред един малък супермаркет.
- Това някаква шега ли е? – попита Михо и аз за момент се стъписах, защото това му беше най-дългото изречение за момента.
- Ще оберем магазина – обясни Тони – днес им дават заплатите.
- Абе вие сте пълни аматьори! Колко пари мислите, че ще има там?!
- Достатъчно, бате. Достатъчно – потупа го Касандра по рамото.
- Добре – въздъхва Михо – да започваме. И си нахлузи на лицето една черна шапка, на която беше пробил дупки за устата, носа и очите. Сега си беше хептен терорист. Оказа се, че и Тони има такава маска. Даже циганката имаше!Аз обаче не се бях сетил.
- И с чорап става – ухили ми се Михо.
- Как не – отвърнах, но циганката вече събуваше единия си чорап, който имаше огромна дупка, направо през обувката. Те да не си мислеха, че ще си нахлузя това върху главата?! Но накрая естествено го направих. Не миришеше толкова зле. Но пък много ми се смяха.
Над магазина имаше жилищен блок. Някаква луда бабичка псуваше от прозореца.
- Добре – каза Михо – вадете ютиите. Влизаме на три. Аз отивам при продавача, вие се оправяте с клиентите. Готови ли сте?
Кимнахме без особен ентусиазъм. Сърцето ми биеше до пръсване.
- Хайде! Едно... две...
На „три” Михо изхвърча като тапа и влетя в магазинчето. Ние влязохме след него, Тони затвори вратата и обърна табелката на „Затворено”.
- Никой да не мърда! – изкрещя Михо – това е обир! Мамка ви!
После започна да псува и размахва пистолета. Тримата обитатели на магазина го гледаха сащисани. Ние също. Освен продавачката зад щанда имаше и майка с малко момиченце.
Михо приближи продавачката с насочен към нея пистолет и я накара да извади парите от касата. Тони отиде при майката и детето и им каза да се успокоят, че скоро си тръгваме. Майката беше пред нервна криза, а детето гледаше тъпо. Касандра го щипна по бузата. Аз се чудех къде да се свра, тъй като бяхме повече от клиентите. Реших да помогна на Михо. Той вече беше прибрал парите и отстъпваше назад.
- Вдигни ръце – извика на продавачката. Тя безмълвно се подчини.
- Ще седиш така, докато излезем. Никакво мърдане!
- Моля ви, боли ме ръката...
- Млък!
Вече отваряхме вратата, когато едната й ръка се смъкна долу. Михо стреля. Изстрелът проехтя оглушително в тясното помещение. Бързо погледнах навън. На една пейка някакъв клошар спеше, а на тротоара беше залегнал човек.
- Намалете музиката долу, мамка ви мръсна! – чу се от горния етаж.
Жените пищяха. Детето плачеше. Продавачката се държеше за рамото, което беше цялото в кръв.
- Какво направи бе! – викна Тони.
- Ама тя мръдна!
- Утрепа жената бе!
Приближих се до ранената, която се опитваше да спре кръвта.
- Ъъ, добре ли сте?
- Разкарай се, боклук нещастен!
Никога не съм имал успех с жените. Касандра отиде при нея.
- Спокойно хубавице. Аз съм вадила куршуми. Къде е спирта?
- Ама няма ли да си ходим – попита нетактично Михо, но Тони му фрасна един.
- Мога да го извадя, ама доста ще я боли – каза Касандра – трябва да я упоим с нещо. Дайте някакъв алкохол...
Аз, воден от някакъв инстинкт, бръкнах в джоба на сакото... и там имах кутийка с хапчета, останали, от когато продавах! Моите хапчета!
- Аз имам малко успокоителни...
Дадох на жената едно хапче. Тя го глътна и се успокои. На лицето й цъфна усмивка.
- Какво й даде, бе бате? Ама няма значение, ей сега ще извадя тоз куршум.
С Тони и Михо положихме усмихната и кървяща като прасе продавачка зад щанда, а Касандра се зае с работата.
- Ние може ли вече да си ходим? – попита майката.
- Нека още малко, мамо – настоя момиченцето. То се приближи до мен.
- Тебе май те познавам. Ти продаваше бонбонки в училище. Много хубави бонбонки. Правеха ме щастлива! – момиченцето ми се ухили – ти си, не мога да те сбъркам. Ама защо си с чорап на главата?
Малката хвана чорапа и го издърпа от главата ми.
- Наистина си ти! Баткото с бонбонките!
Майката ме гледаше подозрително.
- Какви са тия бонбонки?
- Искате ли? – подхвърлих й едно хапче. Ама наистина си мязаха на бонбонки. Жената го изяде. Напрегнатото й изражение изчезна. Тя се ухили широко.
- Наистина са хубави!
- Какво ти казах, мамо!
- Ей, искаме и ние – приближиха се Тони и все още зашеметеният Михо.
- Бате, не ни забравяй и нас.
Касандра беше извадила куршума и превързала продавачката. Двете също дойдоха. Всички ме наобиколиха. Раздадох хапчета на всички. Животът стана прекрасен. Всички се усмихваха и прегръщаха.
Поуката беше ясна. Не трябваше да изоставям стария си занаят. Най-доброто, което правех, бяха хапчетата, носещи щастие. Не ми трябваха много пари, за да живея. Не четях безкрайни фентъзи поредици, нито ходех в скъпи клубове. Парите от продажбата на тези хапчета, носещи толкова щастие на хората, ми бяха достатъчни. А това, че си продал щастие, прави и теб щастлив. Щастие под формата на хапчета. Наречете ги и бонбонки, ако искате.