автор: az-bu-ki-do

МОНОЛОГЪТ

Мазъкът ли ме сърби или пръстите на ръцете си търсят забавление, но някой иска да бъде удостоен с внимание и да се изкажа.


ОК. Дай да видим какво ще се получи.

Има една идея с която цял живот живеем и така сладко сме се омаяли от нея, че и се наслаждаваме и до такава степен сме и повярвали , че сме оглупели и ослепели напълно. Оглупели защото сами сме си затворили широко отворените врати. Ослепели защото вратите са окото което сме си затворили и нищо не виждаме от това което сме. За какво говоря? Духът изпълва всяка клетка на тялото ни, но ние сме го игнорирали напълно. Ако понякога се сещаме за него то е като за някой, който е някъде на светлинни години от нас и който е нещо абстрактно което може и да е, а може и да не е. Съзнанието ни е обсебено и изпълнено с хиляди отъждествавания на Аз-ът но не и с това което сме. Духът в това състояние на съзнанието почти несъществува. Там например ние сме всичко друго но не и Дух. Например има ли човек който да не си мисли, че е човек произлязъл от животното но различаващ се от него по способноста си да разсъждава и да взема решения. Това все още нищо не означава. Да разсъждаваш не означава, че си се научил как да мислиш, а вземането на решения в никой случай все още не е волеви акт на човешкия Дух, ами е само едно предприето действие продиктувано от груповото самосъзнание на обществото и времето в което живеем.

Нека да изясним едно положение. Последователноста на вземане на решения става отгора надолу. Висшестоящия Аз/Аз никога не взема думата но е винаги тук и сега, наблюдава и решава. Той никога не говори, не мисли и не разсъждава. Той знае, може, дейста и създава условията в които Аз/Ти/Той да се развиваме. Това е всичко. Други няма. Ето я темата която вечно отхвърляме но която вечно ни занимава в мислите ни.

Който иска да продължа да си вдигне ръката и да се включи сега.