автор: Alisa

Само ти ми остана, навярно,
за да имам на кой да разкажа
за това, че не гледам с очите си,
а погледнах във тях и тогава
се видях по-далечна от всякога
и по-близка от смърт и повярвах,
че езикът на всички щастливи
няма нужда от думи и питане.
Само ти ми остана и исках
да разкажа за другите сънища,
за това, че полека отплуваха
всички малки и смешни пристанища,
че ги писах и истински вярвах
как кръвта ми е викала винаги
с оня тъмен копнеж по голямото.
Само ти ми остана.Разказвам ти
колко дълго и тъжно ме нямаше,
как изобщо не съм се сънувала,
как сънувах с очите на другите.
Как морето веднъж ме изхвърли
на брега.Бяха мъртви делфините.
Много дълго разказвах на рибите
или рибите всъщност разказваха
с онова много мое мълчание
за разбити от бурите кораби...
Бреговете се стигат с отломки-
инстинктивно усеща удавникът
и се вкопчва с обречена вяра,
изживява наново живота си
между две пресекулки на вдишване.
И тогава разбира, че смисълът
цял живот се е давил във другото,
цял живот е заместван с илюзии
и със кратки лъжи за щастие.
После бавно отваря очите си
и за пръв път разбрал свободата-
вдишва глътка небе и потъва,
и пътува спасено във себе си.