автор: rainy

Липсваш ми по начин, който за теб е явно непонятен.
Обясненията си в детайли ще спестя - глупави усилия,
и стряскащо, натрапено фриволни.
Та ти нищо не разбираш...
Само бегли щрихи ще ти дам.
Уморен от житейски страсти, прожектори и суета си,
затова не искам във блясъка им да се взираш.

Наивничко предлагала съм ти неща, от които ти потребност нямаш.
Малко смешна съм съзнавам - като поничка подпухнала
от сълзите и ужасно, страшно грозна! Ще ме намразиш.
И онемявам като смаяно дете, невярващо какво се случва -
докато затваряш го във тъмното, и го целуваш,
и което ти така обичаш,
и затова си тръгваш.

Едва ли е съвсем така, сега те лъжа -
понякога умишлено и преувеличавам.
Със фибрите си знам какво е времето у теб.
За емоциите ми бушуващи нормално е,
но ти пак ме извини - аз така се защитавам.

А истината - тя е много, много проста,
почти до съвършенство, боя се няма да го проумееш.
Когато ти ми липсваш и не си до мен,
светът изчезва,
дупка черна е
във черен космос.
Пропадам в него.
И не съществувам.
И те питам кратко:
Ако ти така се чувстваш, нима тогава можеш да живееш?

И ще ти кажа - ти ме имаш в повече,
от колкото реално се нуждаеш.
Спокойна нощ ти пожелавам само,
а ти хайде, помечтай в съня за нещо
истински във теб за което си мечтаеш.