автор: Ghoul

Личеше си, че днес не й е ден. За пореден път се нацупи обидено.
Определено й беше станало криво. Матю щеше да е голям късметлия, ако тя просто беше обидена. Но при нея нещата никога не бяха така прости. Настроенията й бяха доста променливи и се въртяха постоянно като пумпал. Общо взето и тя правеше това. Обиколи всички стаи, мърморейки си недоволно. И както вече споменахме, за нещастието на Матю, настроението й бързо се промени и от обида премина в яд. А той се усилваше с всяка изминала секунда. Мислите й вече бяха се отказали да препускат шеметно, защото просто беше прекалено бясна, че да може да осмисли каквото и да било. Ох, как щеше да го отнесе! Джес вече се чудеше как по-бавно и мъчително да го убие. Е, едва ли щеше наистина да се стигне до там, но тези мисли й носеха поне капчица успокоение. В този момент мечето попадна пред очите й. Все пак трябваше да си го изкара на нещо, ако не искаше да се пръсне отвътре. Подвоуми се за момент – нали можеше да му го даде за някой друг повод. Такива винаги се намираха. И тогава ядът и лумна пак. Как така ще му подарява каквото и да било?! Да не би да го заслужаваше?! Джес мигом грабна малкото сувенирче и го хвърли с всичка сила. То прелетя през стаята и се заби в отсрещната стена. С глухо тупване падна на пода и остана да лежи там. Тя даже не отиде да провери дали е счупено. Точно сега определено не й беше до това. Погледът й случайно падна на часовника над главата й. Един без десет! Часът й почваше само след 40 минути, а тя даже не беше почнала да се оправя. Изсумтя недоволно и грабна четката за коса. Все още беше бясна и за нейно голямо съжаление любимата й четка го отнесе. Още не се беше сресала и до средата, когато се чу силно пукане и дръжката остана в ръката й, докато другата част все още висеше заплетена в косата й. Е, не! Само това й липсваше. Джес отчаяно извъртя очи и взе първия гребен, който й попадна пред очите. Ох, скубеше ужасно. За това мразеше гребените. Хич не бяха подходящи за бухналата й коса, но какво да се прави. Отвори гардероба и грабна първото, което й попадна пред очите. В случая се оказаха черни дънки и любимата й карирана блуза. Облече се за по-малко от минута, грабна чантата и изхвърча на коридора. Драсна набързо по една дебела черта с черния си молив и тръшна вратата зад гърба си. Със сигурност щеше да закъснее. Поне си беше взела плейъра и нямаше да й е толкова кофти. Предполагаше, че любимите й песни ще я поразмекнат и нямаше да се чувства като бомба със закъснител. Все още гневът й бушуваше отвътре с пълна сила. А тя направо хвърчеше по улицата. Имаше само още 20 минути, а по принцип й трябваха 40. Хората я гледаха странно и се обръщаха след нея, но това не я вълнуваше особено. Беше им свикнала вече. Усети, че се блъска в някой. По принцип поне се извиняваше, но този път измърмори „Гледай къде вървиш бе”, и подмина. Даже не видя и кого е отнесла. А и беше маловажно. Тъкмо беше взела да се поуспокоява от яките песни, когато батерията падна и успокоението й отиде на вятъра. Това вече й дойде в повече. Беше на средата на центъра, но това не й попречи особено много да изпсува ядно. Естествено, пак всички се обърнаха към нея, но това вече им беше навик. Оставаше още малко време, но и тя беше минала по-голямата част от пътя. Слава богу, никой не се заяде с нея по пътя, иначе щеше да се окаже с две-три дупки от шипове. Защото Джес, разбира се, си беше взела гривната с шипове с надеждата да си го излее на някоя нещастница, имала неблагоразумието да се занимава с нея. В такива моменти всеки, посмял да се изпречи в полезрението й, си го получаваше брутално. Погледна си телефона – 1,30.Сигурно информатичката сега влизаше в кабинета. Е, Джес си знаеше, че даскалката е заклета флегматичка и ще се забави с поне 2 минути. А на нея толкова
й трябваха. Вече крачеше по двора. Всъщност едва ли можеше да се нарече точно така. Определено не беше нормалната й походка. Отстрани погледнато май по-скоро се опитваше да си го изкара на асфалта. Ох, и сега трябваше да се качи чак до четвъртия етаж. А за човек в нейното състояние това си беше чиста проба садизъм. Някак си успя да се довлече до кабинета. Пое си дълбоко дъх и рязко отвори вратата, готвейки се да каже редовното „Извинете за закъснението”. Но не й се наложи, за щастие. Както се и предполагаше, учителката още не беше дошла. Джес хвърли чантата си на пода и се тръшна като чувал на стола. Добре, че компютъра й беше включен и нямаше да губи време да се нерви и с него. Матю й стигаше определено. Някой от класа й подвикна зад гърба й „Ей, емо, едно здрасти няма ли да кажеш?”. Джес изсъска нещо язвително без даже да се обръща. Не й беше до тези кретени. Включи си скайпа и веднага щракна на профила му. Както се и очакваше, не беше на линия. „Хм, дано поне да хванат и него да набият”, помисли си злобно. Да, такава си беше – ядоса ли я човек хич не се минаваше само с яд. Човек получаваше всички екстри – озлобление, сарказъм и изпепеляващи погледи. Метна още един от тях към монитора и се облегна на стола. Затвори очи и се отпусна. Май започваше да й минава. Какво пък, на голямото междучасие щеше да му се изнавика и готово. И, разбира се, точно когато беше почнала да се успокоява, усети телефона в джоба й да вибрира. Извади го с нежелание и погледна дисплея. Ново съобщение. Сигурно можеше да почака, но все пак реши да го прочете сега. Я виж ти, беше с неговото име отгоре. Джес присви злобно очи и погледът й се плъзна надолу по редовете. Предлагаше й да се видят това междучасие. Пак се връщаха на първоначалния план. Нямаше да изпуснат момента. Но това хич не я успокои. Даже по-скоро я вбеси още повече. Яда й пламна с нова сила. Огледа се. Госпожата още я нямаше. Беше в другия кабинет. Джес имаше шанса да се измъкне на средата на часа и то без да бъде усетена. И реши да се възползва. Никога до сега не го беше правила. Отиде до една съученичка, наведе се и й прошепна „Ако даскалката дойде и пита за мен, кажи че съм до долу или измисли нещо такова”. Даже не изчака да чуе как момичето каза „Добре”, и се изнесе светкавично. Слизайки по стълбите, му звънна. Не беше типичният им разговор. Този път му каза само „Долу, веднага”, и затвори. След по-малко от минута излизаше от двора. Вече го виждаше да излиза от входа си. Ох, беше му супер бясна, но само един поглед й стигаше, за да забрави всичко, което тормозеше душата й. Да, определено вече й беше минало. Даже може би щеше да му се извини, нищо, че той даже не подозираше през какво беше минала тази сутрин. Вече ги делеше само уличното платно. Само 4 крачки. Джес направи първата и понечи да му се усмихне. Но не получи очаквания отговор. Защо той не й се усмихваше, а викаше нещо. Джес вече беше на средата на улицата. Матю се затича към нея. Какво му ставаше на това момче? Все пак Джес беше прекалено щастлива, че го вижда, за да обърне внимание на ставащото около нея. Беше си абсолютно в неин стил – силните емоции заглушаваха всичко друго в нея и тя нито чуваше, нито виждаше съвсем нормално. Още крачка щеше да е до него. Но не успя да направи крачката. На сантиметри от себе си чу силен шум. Видя ужасеното му изражение на метър от себе си. И усети нещо тежко, блъскащо се в нея. Чу гласа на Матю. Май я викаше. „Идвам, мило”, опита се да каже тя. Но думите не излезнаха от устата й. Чу се само предсмъртно стенание. Пред очите й заиграха шарени петна. Светът около нея се завъртя шеметно. И после всичко стана черно. Така си и остана.