автор: mitko_jordanov

- Здравей България, аз съм Милен – това беше началото на всеки обикновен делничен ден, сутрин в 7.30. Светлината проникваше през заскрежените прозорци, колкото да покаже, че все пак слънце има въпреки мразовитата зима.
Телевизорът току що се беше включил, той леко се размърда и с премрежен поглед потърси цигарите на масичката до себе си. Нервно извади една от полупразната кутия, рязко взе запалката, поднесе я към цигарата, пламъчето се появи, а след него и димът тръгна към тавана. Едва след 3-4 дръпвания той се успокои и се огледа наоколо. Видя чашата с недопитото от вечерта кафе, сръбна от него и се заслуша в гласа на говорителя от екрана. Съобщаваха прогнозата за времето през деня, изслуша я внимателно. Защо ли? Пфу, това вече нямаше значение, просто един навик останал от годините преди. Тръсна цигарата в пепелника и въздъхна тежко. Мислеше за това, което му предстои след малко. Ставане, тоалет в банята, 10-12 страници и още една цигара в тоалетната, обличане, излизане, павилиона за цигари, будката за вестници, спирката, автобуса...Програма от отработени действия и движения докато отвори кафенето, отново кафе и кола, пресата, кръстословица, цигара, друга цигара, много цигари, безсмислени разговори и пиянски тиради, мазни усмивки и цинични намигвания, после приключване, затваряне, обратния път към дома, душ, 2-3 ракии и поредното пълнене на търбуха. На края някакъв филм, който те приспива на десетата минута, здрав сън и отново:”Здравей България, аз съм Милен Цветков.....” и отново, и отново, и отново до безкрая.
- Това ли ще бъде моят живот за в бъдеще – едва чу своя собствен още сънен глас и продължи в мислите си. Та кога аз съм живял така, но щом не е по силите ми да продължа, щом всичко друго е било някаква илюзия, която ме е заслепявала толкова години, значи това е реалността. Реалността – болезнена, безсмислена, жестока. Илюзия! Да, но кое е илюзия, всичко това, което прежива, което изстрада, от което остаря и което го срина. Или илюзия е това, че ще може да живее по този начин, с това безсмислено и безчувствено съществуване. Може би с времето всичко ще дойде на мястото си. Кое ще дойде на място? Ще свикне с битуването и ще предаде мечтите си? Ще изтрие нюансите и ще се потопи в сивотата? Или? Та нима човек може да се промени, нима може да се откаже от себе си и да стане някой друг. „Аз със своя силен характер ще се предам? Как ще стане? Ще поближа раните си, ще покрутувам, ще натрупам самочувствие, ще зараснат раните, ще забравя униженията и ще се впусна отново във водовъртежа, там където ми е мястото.” А ако това е илюзията, ако вече всичко е свършило, ако е дошъл края и надежда – няма?
“На къде отивам?”- вървеше към спирката на автобуса, но тя беше останала далече зад него. В този момент се сепна. „Ето, това е.” Цял живот отивам на някъде, винаги във вярната посока и винаги подминавам голямата цел. Винаги съсредоточено се изкачвам по тясната и дълга пътека към страмния връх, толкова съсредоточено, че имам пълен контрол върху себе си, толкова пълен, че той ме обвзема, изпълва ме и изтласква целта на страни, толкова на страни, че тя губи значение, остава само опиянението, от пълния вътрешен самоконтрол. Може би това е смисъла, да подчиниш себе си, да сложиш ръка на своите чувства и емоции, да ги владееш и подчиниш или другото, обратното. Да те обвземе един импулс, да му се отдадеш изцяло, без остатък, без уговорки...
Аз сигурно съм луд, много луд, щом и психотерапевтката не го разбра. Лечение за тази болест едва ли има, то е вътре в мен, в мозъка ми, грешна спойка.
2003г.