автор: krasavitsa

Ироничен мемоар с последствия

Интригуващо заглавие, нали? Интригуващо е, защото не е мое. Крадено е. Ако някой се сеща от кого е откраднато, ще го поздравя.
С това заглавие се връщам назад във времето, когато аз, доста рано започнало да чете дете, почти вундеркинд, се бях справила изцяло с наличната детска литература вкъщи. Читателската ми страст изгълта дори останалата от дядо ми дебела и тежка Педагогическа поема на Макаренко и когато започнах да давам умни съвети на родителите си как трябва да ме възпитават, те вдигнаха ръце от мен и ме записаха в някаква квартална библиотека. Станах автоматично не само най-младият, но и най-често посещаващият я читател. Отначало библиотекарките, радвайки се на невръстното ми читателско усърдие, с умиление ми предлагаха всякакви детски книги, после едва успяваха да скриват досадата си, чувайки моето – тази съм я чела вече – и накрая отчаяно ме изпратиха да си търся сама книги в каталога.
Зачудих се как книги могат да се поберат в толкова малки чекмеджета и защо нарекоха чекмеджетата с тази странна и непозната дума каталог, но послушно отидох и почти със страх отворих първото, което ми попадна. Тогава очите ми за пръв път съзряха съкровището. Пожълтели картончета със загладени от пипане ръбчета. Някакви неясни неща пишеше на тези картончета, доста неща не разбирах, но пък разбираемото беше рай за въображението ми – заглавия на книги! Потънах в тях, не можех да им се наситя, едва ли съм го мислила точно в тези термини, но наистина тогава видях нещо като светли перспективи и осмисляне на остатъка от живота си.
Дни наред четох картончета, исках книги, отказваха ми ги, че съм била малка за тях, докато най-накрая един ден пред очите ми не разцъфна прекрасното и интригуващо заглавие “Чуждият мъж под кревата”.
Е, тази няма начин да не е за деца, казах си, преписах всички неразбираеми числа, букви и прочие, и тържестуващо занесох листчето на скучаещите библиотекарки.
Този път те се разсмяха и ми казаха, че тази книга е много търсена и е заета в момента. Добре, взех си листчето обратно и явно се досещате колко дълго още книгата не беше върната от лакомите читатели, та аз все не успявах да се добера до нея.
На следващата година, вече съм била поотраснала, усетих, че по някаква причина няма да ми я дадат, появи се и подозрението, че в това заглавие има нещо конфузно, което обаче още не ми беше много ясно какво е, а, макар и дълго и грижливо пазено, листчето се загуби някъде. Зарекох се да намеря книгата и да я прочета, все някога ще порастна за нея. Възникна обаче един проблем – не бях запомнила името на автора. Заглавието дълго си вися безродно и укорително в съзнанието ми, за да ми напомня колко съм зле с общата култура. Защото минаха повече от петнадесет години на усилно четене на българска и световна литература, а чуждият мъж все така се спотайваше под нечий креват и не ми даваше мира.
Докато един ден, съвсем случайно прелиствайки последните страници на събраните съчинения на Достоевски, не чух камбанен звън. Детската ми мечта скромно се беше настанила сред ранните му произведения, а аз, разбира се, съвсем не им бях обърнала внимание, защото се вълнувах само много ли съм закъсняла да покоря Братя Карамазови и Идиот.
Сещате се вече, нали? Късно сбъднатите мечти са чисти разочарования, а ранните произведения – ранни произведения. Елементарна водевилна история без никакъв намек за познатия ни Достоевски. Същото изпитах и когато преди време лакомо се нахвърлих на Мансардата на бляновете.
Ха сега де, от кого е? Ремарк, Ерих Мария. Съдържанието напълно отговаря на заглавието, наивно и сладникаво-сантиментално изложени младежки блянове за любов и щастие.
Обаче класикът си е класик. Водевилната история и младежкият блян все ще влязат в работа някъде, рано или късно ще има полза и от тях.
И ето, че ми дойде времето да си задам въпроса къде бих могла да скрия чужд мъж.
Поканила съм си на гости един бъдещ Достоевски ли, Ремарк ли, ще стане ясно по-нататък. Много е надарен, много интересно пише, а на всичкото отгоре е и много срамежлив и притеснителен, което ме кара непрекъснато да му правя комплименти, за да се отпусне и да се почувства по-свободно, но ако се наложи да продължавам така, може да се окаже, че... пък току-виж и... а общата ни страст към литературата с този бъдещ... ами, няма да е зле да се подготвя за всякакви страстни евентуалности.
Първата ми мисъл е, разбира се, литературна асоциация. Чуждият мъж – под кревата. Започвам да мисля. Под леглата имам ракли, бъдещият класик няма да може да диша, не мога да поема тази вина пред поколенията. Гардеробът ми е пълен, няма място и за още една дреха, да не говорим за човек. Обиколих цялата къща. Няма къде. Колко по-плодотворно за литературата е било времето, когато чуждият мъж е можел да се скрие под кревата...
Е, ще скача през прозореца, не живея в мансарда, а на втория етаж. И от тази баналност може да излезе класика, каквито сме надарени и двамата...
Мдам... Разбирате ли ме вече защо продължавам да пиша и защо заглавието ми не е Мансардата на бляновете?
От мансарда ли ще се скача, от втория етаж ли, или от халтура – в класика?
Въпроси, въпроси... търсенето на отговорите продължава.