автор: iasmina

ГЛАВА 1: Светът на драконите
(продължение)
Всичко това се добавяше към недоумението на Дракона – тази жена, неговата пленница, с нещо е много по-различна от себеподобните си, но как така той не успява да схване разликата?... Това, което за него е очевидно е че нейното светоусещане не надхвърля границите на света, в който е заключена и следователно тя би трябвало да е като събратята си по познание. Вярно е, че Драконът бързо се научи да я уважава вместо да я презира както драконите презират този човешки род, наричайки хората „досадни гадинки” и то не без основание. Съществата от тази кутийка оставаха вън от полезрението и интереса на драконите докато самите те не откриха присъствието на „огнедишащите” до себе си.

-Човеците!... Та те са толкова противни! Видовете, които би трябвало да им служат и да са под опеката на човека, те са по-развити от него и много по-добре свързани със света, който населяват. Докато човеците не бяха разбрали за нас, все пак бяха поносими – просто не им обръщахме внимание – но откакто това се промени, създават ни грижи. Дребни досадни гадинки! Трябва наистина да си безпределно невежествен, за да ти хрумне дори, че можеш да се съизмерваш с дракон! Съществата от другите светове, въпреки че и те са ограничени, знаят че съществува още много зад стените на тяхната кутийка, а тези тук са безумци!... На какво разчитат когато решават, че могат да ни победят и подчинят!? Мине не мине време и вземе та пристигне следващият тъпак! Искал да говори с главния дракон и да повярва не иска, че няма такъв, но на своя глава тръгва да го търси?! За да се отървем от натрапника, даваме му каквото иска – дракон, който да играе ролята на главен. Онзи е щастлив, че е постигнал първата си победа, но той просто не знае какво го чака! Затова пък ние вече сме видяли доста от тези самохвалци. Винаги се повтаря една и съща простотия – искат да си премерим силите и ако те победят, да ги посветим в драконовската си сила, а ако ние победим, залагат живота си, т.е. едното нищо! Жалкият им животец не ни е нужен, но ясно е колко самите те си го ценят. Вземат го за разменна монета срещу нещо, което дори да получат, не би ги ползвало. Та как да не угодиш на такова нищожество просто за да се позабавляваш!? Ако имаше нещо в тази човешка шлюпка, което да би си струвало, то щеше първо на самото човече да послужи. Направо е невероятно да се домогваш до чуждата сила при положение, че един такъв неизчерпаем извор на собствената такава винаги ти е на разположение под носа!?... Как да не ни отблъсква това създание, което и идея си няма как даконите са събрали своята сила, през какви препятствия са минали, колко жертви са дали, каква цена са платили за мощта си!? В своята безгранична глупост, която май е единственото вездесъщо нещо в човека, хората стигнаха дотам да ни считат за зли, жестоки и измамници. Хората вярват на своите самозванци, което не е странно щом са от един вид с тях. За да се отървем от досадника, даваме му каквото ни е поискал – драконовска сила – а че в резултат загива, то е защото силата не му приляга, а и той нали вече е заложил живота си? Ние не сме нечестни, но само не пречим на самозванците да изпитат действието на своята глупост в обсега на нашата сила... Вярно е, че някои дракони престанаха да зачитат човека като върховното същество в този свят, но и човекът направо си го проси! Макар и да са добри намеренията на тези мои събратя, те се прахосват разчитайки, че преднамерено страховитото им поведение относно хората, би могло да ги спре в това да си прилагат глупостта спрямо драконите. Понеже сме една общност, а хората станаха нетърпими, това поведение взе връх и се наложи като практика сред нас. На мен да е така ми тежи... Не ми харесва подобна загуба на време и внимание, но участвам наравно с другите, въпреки че отвращението ми се отчита от силата ми и тя ми довежда най-малко вонящите човеци. Налага ми се да ги търпя около себе си най-вече като пленници, които под заплахата да изгубят живота си са длъжни да изпълняват всяко мое желание. Но те са толкова жалки, че хем се съпротивляват, хем угодничат, а през повечето време просто хленчат и оплакват дните си. Нито са полезни, нито безполезни дори. Просто са като излишни първо на себе си най-напред...- да съществуват за тях е товар, който нито могат да използват, нито знаят как да свалят от плещите си. Понякога ми става жал за тях. Наистина! Но те дори и това не схващат и бързо успяват да ме накарат да съжалявам за снизхождението си. Когато се чувстват насилвани, страхът така ги размазва, че стават като безформена маса, размазня някаква, но щом помислят че са взели надмощие, стават коварни, притаяват се и дебнат кога да нанесат удара. Отначало ги оставях да си вярват, че успяват да ми вземат мярката – исках да знам докъде са способни да стигнат в нехранимайковщината си. Тяхната изобретателност обаче е смайваща, в това сами да си навреждат в незнанието си как действа силата! Затова поставям пленниците си при най-сурови условия. Единствено когато са заети не мислят за глупости и тогава вонята им почти не се усеща.

Паметта на Дракона винаги е с него и не като минало, с което да се съобразява, а като неговото вечно настояще. Драконът знае, че в световете времето съществува. Че то е, което извайва световните съкровища на силата. Когато драконите успяха да се свържат със силата по управляем начин, те това и проумяха – да разшифроваш кода на конкретното световно време е разковничето към управлението на конкретната световна сила. Когато пристигнаха в света на човеците, завариха тук един код, който във всичко друго изчетоха с лекота освен във връзката му със самия човек.

-Не би могло хората да не са кодирани според местното време щом като съществуват тук, но що за код е този, според който за хората времето сякаш не съществува? Та се раждат и умират, и създават поколение, успяват да оцелеят като вид в потока на времето, но самите те живеят като безсмъртни... Постигнатото безсмъртие е въпрос на овладяна вечност, а то значи да имаш отчет за тленното на материята чрез която се проявяваш, т.е. за времето. А тези тук се държат така, сякаш по начало владеят вечността и затова не им се налага да отчитат въздействието на времето... То ги пронизва и те го следват, но така като че ли е без значение за тях накъде и защо то ги тласка... Сякаш им е все едно, че изобщо съществуват... Имат памет щом са разумен вид, но що за памет е тази щом тя винаги остава празна? Сякаш самата памет противостои на себе си в лицето на този вид...

И Драконът вече е престанал да се надявя, че ще си обясни съществото човек, защото според него това си е голяма загуба на време и усилие.

Силата обаче, не е на същото мнение... Единствено това може да обясни срещата на Дракома с тази човешка жена, която той се научи да уважава още преди да може да я проумява. С никое човешко същество преди това не му бе хрумвало да разговаря. Тази е още една нетърпима особеност на човеците – не престават да дърдорят! Дори насън приказват. Обаче и наяве се чуват толкова, колкото и докато спят – никак! Накараш ли ги да замълчат, получават чувството че по-добре да бяха умрели. По-лесно им е да отдадат живота си отколкото да запазят тишина в себе си и как тогава си въобразяват, че биха могли да достигнат до силата?!... А тази човешка жена въпреки че също има нужда да говори, все пак никога не проговори първа. Отговаряше само когато я питат. Може би затова Драконът престана да я забелязва. По навик се отнасяше сурово с нея като я натоварваше с каква ли не работа и преставаше да се интересува повече. Докато веднъж в един такъв момент я чу да издава мелодични звуци. От хората всичко можеше да се очаква и Драконът не обърна особено внимание, но колкото повече слушаше, толкова по-странно се чувстваше. Звуците го достигаха и той сякаш потъваше в една забрава... Като че ли паметта преставаше да има значение за него, но не защото се изличаваше, а защото се разтварвше в дълбочина.

В който и да е свят и за да бъде в него, Драконът трябва да изиска от кода на световното време най-уданата материална форма (тяло) за себе си и това умение драконите добре бяха развили у себе си. Формата налага ограничвния, но точно в този свят много си заслужава да се потърпи теснотията на формата, защото тя пък се отплаща щедро – с всички съкровища на силата, които формата прави достъпни тук.

Звуците, които тази жена издава, Драконът още не беше чувал и неволно се поддаде на въздействието на разтварящата се своя памет. Състоянието е необикновено, защото така свободен Драконът не беше се чувствал в никоя световна форма. Звуците не заличават формата, а вместо това тя сякаш расте ли расте... Набъбва, но ставаше все по-фина и лека. Формата покриваше все повече от света въвежайки го в себе си, но не за да го притежава, а за му се наслаждава до възможния екстаз.

Когато за пръв път чу мелодичните звуци, Драконът не устоя, разпери крилете си и излетя, а тялото сякаш не беше неговото.Сега тялото знаеше всичко за този свят и можеше да го живее без ограничения. Колко дълго се е носил по вълните на вятъра Драконът дори не помнеше. Беше се слял с целия този свят, а той стоеше в паметта му не като кутийка, а като самото извънсветовно пространство
-Най-удивителното е, че в това „извънсветовно” има сила!? Откритието е потресаващо! Цялата драконова памет не само че не съдържа нещо такова, но тя съществува защото по начало нашата истина твърди, че силата е в световете и не може да се намери в извънсветовното. Свят, който може да ме извиси до състоянието на извънсветовното под действието на тези мелодичи звуци и да не изгуби чародейската си сила, но вместо това тя да прерасне у мен в смисъл от това, че изобщо имам памет!...

Драконът място не си намира от вълнение.

-Не биха ми повярвали... – моите събратя. Та то и не е за вярване! Да ми повярват ще означава да допуснат съмнението в родословието ни... как да докажа, че може би същесртвува сила по-могъща от нашата, която сега е неразвита още в човеците, но някой ден?... Едно обаче е несъмнено – човекът наистина е върховното същество, а силата му е такава, че само малцина от този род могат да я провеждат засега... като че ли за човеците е правилно да имат главен човек за да ги направлява, но защо тогава тази жена не е техният водач? Или е?...

Драконът е решил непременно да разбере как стоят нещата. Като начало реши да започне да разговаря с нея – нещо, което до скоро не би допуснал да му се случи и то по собствена инициатива. Но в тази жена има нещо и то не е какво да е! Нещо, за което неговата памет намеква, че може да е сила по-голяма от неговата, по-висша от драконовската... Тази мисъл изумява Дракона. Никога не се е чувствал така и никога никой дракон не е преживявал нещо подобно... Драконът не може да се съмнява дали е нарушил правилото – не е! Опитът му обаче подсказва, че е навлязал в обсега на въздействие на силата, от който изходът не би могъл да се предскаже... Още повече, че следите в полето на този свят твърдят че можещите са го напускали отрязвайки си обратния път към него...

-Дали да не изоставя желанието си да разбера новата сила, като вместо това убедя останалите дракони да напуснем?... Би били добре, ако беше възможно... Никой не би ми повярвал, нито на преживяването ми, нито на опасенията ми...

Силата този път беше избрала него и нямаше да го пусне. Единствено правилното е да й се довери и да я последва. Драконът знае, че му предстои нешо съдбовно и се готви да го посрещне достойно. Дължи го на вида си, на прадедите, на себе си, на силата, която им е дала толкова много... Предстои изпитание на силата, в което тя ще иска да узнае дали драконите наистина заслужават нейните дарове... И е избрала Дракона! Защо ли?... На Драконът му предстои да научи и това. Време е просто да приеме съдбата си! Та нали точно заради неспособността им да приемат съдбата си Драконът толкова презира човеците!?...