автор: Sly

Нещо зад стените на крепостта не беше както трябва. Стражите, които виждах, докато ме отвеждаха нанякъде, изглеждаха някак ...странно.

Вървяха забързано, движенията им бяха сковани и се оглеждаха повече от необходимото. Виждал съм такова поведение много пъти преди, но никога при такива обстоятелства. Според разказа на Лина, мероанската войска беше спечелила своята война и сега, някъде на север, тук ръцете ми потръпнаха, потушаваха последните безполезни бунтове и жалки остатъци от съпротива. Мероанските стражи, тук, зад стената на столицата, се страхуваха. Нямаше пиянска глъч
покрай огньовете, нито весели дрезгави смехове. Не се усещаше апетитния мирис на печено месо -- храната на победителите. Имаше само следване на заповеди, патрулиране, металните звуци на оръжия. Прекомерно много тишина в една грандиозна победа.
Бях се разконцентрирал и когато спряхме осъзнах, че не съм забелязал точно откъде сме минали, за което се наругах безмълвно. Стояхме пред малка врата, скрита от сенки, хвърляни от пустата и студена ковачница отдясно. Военноначалникът почука на вратата и след миг тя потъна навътре, откривайки светлината и топлината на малката стаичка. Стомахът ми откликна на приятната миризма на готвено. В стаята имаше малка камина на едната стена, от която лъхаше жега, на масичката пълничка жена режеше някакъв спаружен морков. Очевидно не изглеждаше много заинтригувана от присъствието ни. Войниците си гледаха тяхната работа, а тя -- нейната. Отново ме заблъскаха напред към друга врата, в близост до жената. Когато минавах покрай нея тя вдигна поглед. Леко дръпнатите й очи се превърнаха в кафеви окръжности, в които почти виждах отразената си крива усмивка.
-- Бу!
Жената отреагира както се бях надявал. Скокна пъргаво назад, макар крачетата й да бяха възпълни, удари се в ръба на масата и изтърва ножчето, с което беше рязъла спаружения морков. Червенината, плъзнала по лицето на горката жена, сякаш пулсираше, а кръгличкото й телце се надигаше и отпускаше като на някое изплашено птиче. Смигнах й, издух устни напред като за целувка и й хвърлих една от неприличните си усмивки. Главноначалникът ме избута през вратата грубо, заради шегичката ми. След няколко минути спускане надолу в катакомбите, се почувствах зле. Не само от все по-неприятният студ, нито от ръчканията в гърба ми. Бях изплашил жената, която очевидно ме беше познала като Севериан, Принца на търговията от Северното кралство, погребан в гробницата на рода си. Пълничката готвачка не беше свикнала с разхождащи се мъртъвци.
След още няколко минути бях настанен в една от килиите. Войниците тръшнаха вратата, главният издаде заповед Императорът да бъде уведомен и ме зарязаха в мрака. Слава богу! Мислех, че няма да ме оставят да работя на спокойствие. Естествено бяха ме претърсили, но аз бях един от Принцовете на търговията, ние знаехме как да си крием стоката, парите и ... шперцовете.

"За да променим бъдещето, трябва да променим миналото." Лина си служеше изкусно със словото, не бях чувал по-новаторски ефимизъм за убийство.
Бях идвал многократно в Мероанския дворец, но никога в това крило. Тук имаше толкова много потрушени стени и стаи, сякаш някой беше поставял мястото под обсада, но истината беше далеч по-жестока. Веднага си спомних думите на Лина и отново се оказа, че е казала истината. В някои части на пода личаха черни следи от пожари, в стените на стаите зееха грозни дупки. Катапултите не бяха пощадили двореца. Ако тази разруха се простираше навсякъде в огромното сдание нищо чудно, че войниците навън не бяха в най-доброто си настроение. Мястото наподобяваше лош сън, в който колкото и да стискаш клепачи, не избледнява.
Стъпвах тихо и предпазливо из пустите коридори. Сенки падаха остро по безформените разрушени стени, от пода липсваха някои от тежките мраморни плочи. На няколко пъти силен вятър подхващаше наметалото ми и го заплиташе около глезените ми и би тръшнал няколко врати, ако повечето не лежаха полуизгорени и изгнили по пода. Следващият дълъг коридор пред мен не предлагаше по-различна гледка.
В една от зеещите дупки нещо привлече погледа ми и се приближих. Някъде около половината стена липсваше и ясно се различаваше тъмното петно от заряда, разбил изящното строителство. Надникнах вътре и гледката ме шокира. Тук не владееше абсолютният хаос на разрушението, подредбата в стаята бе останала по някаква невероятна случайност непокътната. Леглото, до колкото успях да различа от тъмните сенки, си стоеше оправено, разкошните завивки се спускаха гладко по пода, точно по модата на женските покои. Легенчето с вода за хигиенните нужди беше поставено близо до леглото на един красив скрин, готов да обслужи господарката на покоите. Тази господарка обаче така и нямаше да се завърне. Дори стъклото на прозореца не беше счупен, както в останалите стаи, и по него падаха бързо и шумно капки дъжд. Пристъпих няколко крачки навътре в този рай сред ада и забелязах още нещо. Малко легълце на средата на стаята беше обвито в тъмнина, решетките му хвърляха грозни издължени сенки по отсрещната стена. Поредното проскърцване последва предвижването ми, сърцето ми биеше учестено от мига, в който разбрах какво виждат очите ми. Ръката ми посегна към мъничките завивки, не исках да виждам какво се крие отдолу, но все пак очите ми проследиха как повдигам плата, издишах хрипливо. Някакво странно кискане се изплъзна от устните ми когато двете стъклени очи на куклата ме изгледаха невиждащо. Да си помисля, че може бе в легълцето ще намеря... Кривата усмивка изкриви устните ми и след миг вече бях извън тази отвратителна стая. Трябваше бързо да открия Ашарак.

ххх
Вече стоях в тази огромна мрачна зала от няколко минути. Не ме бяха бутали грубо, нито ругали, нито удряли. Не ми и казаха защо съм тук. Дъхът ми излизаше от носа на малки, едва забележими облачета, издигаха се на нивото на очите ми и се изпаряваха. Превръзката на устата ме стягаше, но не прекалено много, чудно защо толкова се бяха загрижили за удобството ми. Въжета придържаха ръцете ми зад гърба и не успявах да си намеря удобно място на огромния стол, на който ме бяха оставили. Очите ми се напрягаха да различат повече от обстановката, но светлината беше толкова оскъдна, струеше само от едни свещник, поставн посредата на огромна конферентна маса, че така и не успях. Напрегнах се да мисля как да се измъкна оттук, но мисълта ми ме отвеждаше в дръга посока. Образите на жената замахваща с ножа срещу мен и онзи метален капак на шахтата, запечатвайки Севериан като гроб ме изпълваха с гняв. Не със страх, нито ужас, нито съжаление, а студен и непреставащ гняв, който караше гърдите ми да горят от студ. Гняв към онази неблагодарна кучка. След като й бях спасила честта, а вероятно и живота, бе замахнала срещу мен. Жалко, че Севериан успя да спре нападението й, ако не беше, щях да й прережа гърлото. Мускулите на карката се напъваха да се отърват от въжетата стягащи глезените ми, напрягах тялото си напред, задържано от другите въжета, които прилепяха торса ми към масивната облегалка на стола. И Севериан. Този подигравателен и мазен шут, от чиито хранителните доставки зависеше целият Легион, как само ми се присмиваше и вреше гладните си за още пари ръчички където не му е работа -- в сделките ми, в договорите ми, в плановете ми и под полите на всяка курва, била тя високопоставена аристократка или заоблена прислужница. Ледът в гърдите ми режеше и ме задавяше от гняв, тялото ми се обтягаше напред ... проклети въжета... в следващия миг забих болезнено брадичка в лъскавия хладен мрамор. Лежах по корем с ръце зад гърба и все още прилепнали един за друг глезени, извъртях глава и видях въжето, което ме беше придържало към стола... единият му край висеше, срязан като с острие. Гневът винаги действаше, дори когато сама трябваше да си втълпявам присъствието му.
Преобърнах се по гръб и погледът ми зашари из огромното помещение. Свещникът на масата като че ли хвърляше сенки, а не светлина. По високите стени бяха подредени рафтове с книги и карти, в единия край зееше някакъв голям тъмен отвор, вероятно камина. Дървото, от което беше измайсторена масата, блестеше, отразявайки дребничките лъчи на трептящите пламъчета от трите бели свещи.
Спомените ми се върнаха. Вече съм била в тази стая, много отдавна. Баща ми ме беше пребил почти до смърт точно тук. Погледът ми премина по един от дебелите крака на масата. А точно тук бе плиснала кръвта от носа ми. Импулсът ми да погаля дървото точно там където бях оставила кървави следи тогава, бе спрян от все още вързаните ми ръце. Генерал Армуил бе успял да ме извлече след този "инцидент" и реши, че няма да издържа още един побой. Инсцинира смъртта ми и след това ме отведе в Кулата, сдружение на малка група монаси от различни религии, които се бяха посветили не толкова на прослава на боговете, а в помощ на нуждаещите се хора. Там ме остави. Дори тогава не се разплаках и не го намразих, че ме оставя сама, че не остана с мен. Дори на такава възраст разбирах простата, но ефективна психика на генерала. Той беше верен на императора, верен като куче, виещо и хапещо по негова команда, но по някаква причина бе решил да прояви собствената си воля и да ме съжали. Все пак единственото ми провинение пред баща ми, се състоеше в това, че бях имала неблагоразумието да се родя с погрешния атрибуд между краката. Всичките му останали деца също се оказаха дъщери, освен едно момче, което обаче бе незаконно родено. Колкото повече остаряваше, толкова повече страхът му да не погине рода му се усилваше. Само син можеше да наследи императорския му престол. А колкото повече растеще този страх, толкова повече растеше и омразата му и изблиците му на невъздържам, безумен гняв. История като моято можеше да се чуе между стените на всяка крепост, ако се заслушаш добре в разговорите на невнимателния персонал -- господарят остарява, а няма наследник, прокудени деца, за да избегнат внезапните приливи на гнева му, копелета провъзгласени за законни наследници... Животът ми не беше уникален от гледна точка на детството и семейството ми, вече бях загърбила миналото. Затворих за момент очи и се опитах да се успокоя.
Не бях глупачка и не отказвах да повярвам в нещо само защото то се смята за невъзможно. Легиона се намираше в сграда, по стара от всичко, което бях виждала някога и все пак си оставаше недокосната от времето. Никаква ерозия, никакви повреди в катапултите, нито в много други доста хитроумно измислени малки изобретенийца. Каква беше причината за това чудо? Може би онзи мистериозен кръг от митрил в Главната зала, чийто символи понякога пробляскваха със златиста светлина... Отдавна имах подозрения отнасящите се до тази машина, а сега те се бяха доказали по някаква невероятна случайност. Или не беше случайност? Истинският въпрос се състоеше не в това къде бяхме попаднали със Севериан, а кога. И кой сега управляваше империята, защо му бяхме ние? И Лина? Каква беше нейната роля?
По прозорците отново се заплъзгаха водни улейчета от усилилия се дъжд. Мислите ми се върнаха към Севериан. Вярно, ненаживдах го по много причини, но не заслужаваше да умре така, дори не му бях споделила опасенията си за случилото се. Облегнах гърба си се на огромния крак на масата. Ако бях казала на Севериан, със сигурност за секунди би успял да се сети десетина начина, по които да печели пари с такава невероятна машина и двойно толкова начини да успее да се докопа до нея без мое разрешение, ако успееше да разбере как точно работи. Нещо, което на мен ми се изплъзваше. Трябваше да му призная нещо, освен невероятния му чар, стъписваща красота и пъргав ум, се отличаваше като превъзходен професионалист в търговията. По дяволите! Каквото и да си втълпявам, мисълта за него ме преследваше. Сам ме бе проследил в залата, но аз трябваше да го предвидя и да го отпратя веднага след сделката. Пряко или косвено аз го забърках, мой дълг беше да го измъкна. Може би все още имаше шанс да е жив, можех да го спася само трябваше да се измъкна оттук.
Мой дълг.
Или може би вина.
Или може би...
Размислите ми се прекъснаха от внезапното отваряне на дървената врата, леко проскърцване придружи трите влезли фигури. Изместих гърба си и бавно и безшумно се претъркулих под масата. Саркастично се подсмихнах на себе си. "Като че ли нямаше да погледнат тук." Потънах в сенките, огледах се с надежда да открия някакво оръжие, с все още вързаните ми китки и глезени бях абсолютно беззащитна.
-- Жив ли е? -- женски глас.
-- Да, заключихме го в затворите в западното крило -- мъжки, груб глас.
-- Добре, всеки момент ще се добере до нас. Видя ли ви някой докато го водехте?
-- Да, но само готвачката го разпозна.
-- Значи ще ни трябва друга готвачка. Ясно?
Единият от пазачите леко сведе глава и се дръпна назад при тази команда. Другият само кимна.
-- Свободни сте -- отново женският глас.
Двамата отдадоха чест.
-- Да, Императоре!
Пазачите излязоха. Оттук ясно виждах само ботушите на жената, които бавно се приближаваха към масата. Спряха толкова близо до мен, че можех почти да се огледам в тях. Преди масата да бъде изтикана настрани с ужасен стържещ звук, успях да се претъркуля в другата посока и се блъснах в стената. Опитах се да измисля как бих могла да се защитя, но нищо не ми хрумна. Свистящ звук и метал минаха на сантиметри от лицето ми и ръцете и краката ми се задвижиха свободно.
-- Стани!
Послушах властния глас. Бавно свалих превръзката от устата си.
-- Не исках да се стига до там, че да те връзват, но помислих, че така ще е по безопасно за теб.
Повдигнах глава към жената.
-- Със сигурност не бих искала да се нараниш.
Познаха първо беглата усмивка, а след това и очите, които поглъщаха светлината на свещите. В мен се бяха втренчили два блеснали изумруда.

ххх
Отворих поредната врата бавно и възможно най-безшумно. Този път поне не ми се наложи да използвам отново шперцовете. Погледнах вътре и точно преди да я затворя по навик, очите ми различиха светлина от свещник, а секунда по-късно и двете фигури седнали около огромната маса в средата на стаята. Изглежда бях закъснял и задачата ми щеше да се усложни. Стиснах здраво дръжката на ножа, даден ми от Лина и влязох, да се присъединя към невероятна среща.

ххх
-- Севериан, моля, ела да седнеш при нас!
Не знам кое ме зашемети повече дали фактът, че Севериан беше жив, или звукът на собствения ми глас, идващ от фигурата от съседния стол.
-- Виждам, че не си толкова изненадан да ме видиш... да ни видиш. Лина добре си е свършила работата, само мога да се опитвам да гадая какво още ти е споделила.
Севериан пристъпи напред видимо спокоен, дръпна тежкия стол, най-близо до себе си, и седна. Погледът му премина от мен към нея.
-- Само това ни трябваше -- започна той с онзи негов безгрижен глас примесен с насмешка. Странно, но в този момент това ме успокои -- две Господарки... Е, предполагам, че ще мога да поема поръчките и на двете ви, така че няма нужда да се сбивате за моя милост.
Свещите огряха широката усмивка, която плъзна по лицето й, но не докосна очите. Аз можех да преценя най-добре, защото това изражение беше мое. Не беше като да гледаш еднояйчни близнаци на някой панаир. При тях, макар да имаше невероятна прилика, все пак можеше да се усети, че са две уникални личности. Дори в начина по който те гледат има разлика, зад очите им действаха две различни съзнания. Да гледаш себе си отстрани бе плашещо. Единствената разлика между мен и ...нея, бяха едва забележимите бръчици около очите й.
-- Аш, добре ли си?
Севериан гледаше нея, но говореше на мен. Очите му я следяха внимателно, стойката му се беше променила, все още седеше на стола, но като че ли всеки момент можеше да се стрелне напред. Напрежението му по никакъв начин не се отбеляза на лицето.
-- Разбира се, че е добре -- гласът й прозвуча весело -- нали е с мен. Хайде, хайде, Севериан, отпусни се, нищо няма да ви сторя!
Тя се отпусна назад, леко разтворните й крака говореха за отпуснатост, благата усмивка не падаше от лицето й, а очите й бавно се преместиха от Севериан към мен.
-- Нали моите хора ви измъкнаха от Лина, макар както чух, са се престарали с гонитбата.
Леко потръпнах от погледа й, така неподвижен, съсредоточен, не издаващ нищо. Така ли въздействах на хората?
-- Нямаше да е лошо, ако не тичаха с тежкото си въоръжение след нас, наистина.
Севериан приемаше случващото се толкова спокойно. Разбрах защо бе толкова заможен търговец, спечелил си прозвището Принца на търговията. В момента изглеждаше така, както би изглеждал по време на сделка. Преценяваше ситуацията и дебнеше другата страна за слабости, за целта и цената, готова да плати. Но каква беше стоката в тази негова сделка? В този момент женската фигура се помръдна на стола и светлината на свещите бе уловена от двете заострени парчета метал на кръста й. Същински копия на моите остриета! Не, подсетих се, това бяха моите... само че в едно друго време. Моите сигурно лежаха в някоя зала и обираха прахта, войниците ги бяха отстранили в момента, в който решиха, че сме се спасили от засадата на Лина.
-- Е, по-добре да ви обясна някои неща. На теб -- тя погледна към Севериан -- да представя своята гледна точка, малко по-различна от тази на Лина.
Моето бъдещо аз стана и бавно заобикаля около масата.
-- Баща ни ни откри, Зи.
Зи? Никой не ме беше наричал така от деня, в който Армуил ме остави в Кулата. Маската на Севериан леко се пропука и лицето му издаде изненада. Той ме погледна странно.
-- О, да, аз съм Зиярлин Мероан, но Лина не ти е казала, нали, Принце. И как би могла? Тя не знаеше. Така и не разбра мотивите на императора на Мероан когато без всякакво предупреждение нападна Легиона.
Бавните й, почти безшумни крачки открояваха ясно настъпилата тишина.
-- Императорът ме откри. Реши, че със създаването на Легиона планирам връщането си в родната си земя, неговата безценна империя. Неговата малка безполезна дъщеря, която смяташе за мъртва, се бе появила и заплашваше неговата власт. Стар и глупав страхливец, треперещ над своето, като старица над болното си дете! В това се беше превърнал той!
Стъпките й почти незабележимо се забързаха. Мина зад гърба на Севериан и там спря. Почти усетих напрежението, което излъчваше тялото му. Имах чувството, че той знае нещо, скрито от мен, някаква невидима заплаха.
-- Естествената стъпка беше да отвърна на удара. След няколко години империята му падна и аз я взех.
Последвалата усмивка сгря очите й.
-- Горкият старец!
Тя сложи ръце на облегалката на Севериан, загледа се в искрящите му коси.
-- Всъщност той сам сбъдна най-големия си страх. Нападайки ме, Сетал Мероан ми предостви своя трон.
-- А как ти предоставиха златните си столчета останалите?
Въпросът на Севериан видимо я подразни, защото тя леко смръщи вежди.
-- Глупаците се намесиха -- беше краткия отговор на зададения въпрос.
Тя се отдалечи от гърба му и тръгна към мен.
-- И какво накара да се намесят околните лордове? Лешоядите изчакват боят на кучета да свърши, преди да запируват с мъртвото тяло. Какво ли ги е накарало да се намесят в боя?
Севериан се усмихваше и заклати нехайно крака си, който ловко бе закачил върху лакътника на стола си. Тя не отговори.
-- И как така Лина ръководи половината Легион? Да не би да...
-- Лина ръководи глупаци. Кой друг би последвал сляпата идеология, която проповядва.
Отговорът й прозвуча равно и спокойно, но аз можех да различа друго чувство, скрито зад думите. Чувство така познато ми -- гневът.
Когато откъснах очи от Севериан срещнах погледа й.
-- Лина не подкрепи войната ми с Мероан, смяташе, че ще намерим дипломатичен изход. Но тя не познаваше баща ми като мен. Той не преговаряше, той удряше силно докато не те събори, а после продължава да те удря.
Осъзнах, че в думите й има подтекст, отправен към мен. О, да, аз помнех как баща ми събаря и удря и то не само като метафора, използвана за начина му на управление.
-- Защо войниците ти се страхуват?
Отговорът на въпроса му беше нейният смях. Севериан обаче не изглеждаше стреснат от реакцията й и се усмихна, като че ли зарадван от сполуката на някоя своя шега.
-- Страхуват се само враговете ми.
-- И войниците ти -- допълни настоятелно Севериан и й смигна заговорнически.
Лъсналите й от смеха зъби се скриха.
-- Може би се страхуват, защото си абсолютно луда -- продължи той.
Примигнах стреснато от явно провокативното му изказване и вече бях сигурна, че щеше да си изпроси някой удар в нагло ухиленото си лице.
-- Кой друг освен луд би използвал катапулти срещу града, който вече е завзел. Столицата е паднала, а след това е била полуразрушена.
Тя не реагира, не му противореча, само се загледа в свещника.
-- Кой друг освен луд би заклал...баща си... насред масата за преговори, като някое прасе.
Отново никава реакция.
-- Толкова ли те беше страх да...
Свещникът се повдигна от масата и се стрелна воден от невидима сила в гърдите на Севериан. Тялото му тежко падна на земята заедно с огромния стол. Без да се мисля скочих от стола и направих само крачка преди тя да се извърне към мен.
-- Стой там!
Съскащият й глас и израза на лицето й ме накараха да спра. Тя се надвеси над Севериан и тялото му се изправи сякаш теглено от невидима ръка. Бъдещото ми аз очевидно бе успяло да усъвършенства способностите си.
-- Направих това, което трябваше да бъде направено. Защитих Легиона, защото аз съм Ашарак и това е моят дълг. Но дългът е само дума, която за търговец като теб е непозната. Аз оцелях, Легиона оцеля, защото направих каквото трябва! А къде си ти? Ще ти кажа. Ти лежиш под земята, дълбоко под земята в забравеното ти от Бога кралство на Севера и храниш червеите. Накрая е важно не как си победил, а дали си жив, за да погребеш враговете си.
-- Не аз съм този, който не знае какво е дълг -- усмивката му отново блесна на красивото му лице -- като че ти го бъркаш с думичката отмъщение.
Стоях твърде дълго безучастно и нещата излизаха от контрол. Не знаех какво по дяволите цели Севериан, но ако не направех нещо веднага, щеше сериозно да пострада.
-- Остави го!
Тя обърна глава и ме изгледа.
-- Знаеш ли защо е тук, глупачке? Да те спаси от мен ли?
За секунда пъхна ръка някъде в наметалото му и оттам извади нож.
-- Виж ти, ножът на Лина! За да променим бъдещето, трябва да променим миналото, нали, Севериан? Това ли ти каза?
Внезапно Севериан отново се просна на земята. Тя владееше силата си до съвършенство, аз дори не можех да помръдна лист хартия с повече от сантиметър.
-- Повярвал е на Лина, че ако отстрани миналото ми, аз ще спра да съществувам. А миналото ми ...
Тя отново ме изгледа.
--...си ти. Търговецът си остава търговец. Какво ти предложи Лина, Севериан? Че ако я убиеш и аз изчезна, след като промените настоящето, ще те възнагради като те върне в Севера, обичния ти дом? Може би би могъл да се завърнеш като бог? Умрелият заживява отново...
Севериан се изправи сам, но преди да помръдне от мястото си единият от късите й мечове се закова на сантиметри от шията му.
Какво трябваше да направя? Лина се опитва да ме убие после праща Севериан да довърши работата? Или Севериан е тук да ме измъкне от... от кой? От мен самата, която като че ли е на ръба на лудостта. Всичко, което каза... нямаше ли и аз да постъпя като нея? Императорът бе заплашил Легиона.
И все пак...
Какво беше казал Севериан? Границата между дълга и отмъщението бяха твърде тънки. В този миг лицето на онази жена с ножа, която бях спасила, изплува в съзнанието ми. Онова лице изпълнено с гняв и омраза към мен. Мисля, че сега разбирам. Вероятно бе последователка на Лина. Жената бе решила, че е по-важно да замахне срещу мен отколкото към мъчителите си. Колко ли ужасни неща бях извършила за да превзема Мероан...Собствените ми войнци се страхуваха от мен. Севериан можеше и да лъже, но аз видях с очите си онзи мъж, който трепна пред заповедите преди да отдаде чест на новия император.
-- Как попаднахме в Мероан?
Тя се извърна към мен и свали оръжието. Отново се усмихна, менеше настроенията си все по-бурно и непредсказуемо.
-- Машината може да те отведе не само в различно време, но и в друго пространство. Единственото ограничение е, че ще ви прехвърли на място, където има още един такъв кръг. Колко ли са всички и къде?
Тя прибра острието си и се отдръпна от Севериан, който не помръдна от мястото си и дори си позволи отегчен вид. Не знаех кой е по-луд от двамата. Бавно, почти демонстративно, тя доближи огромния трон, на който бях завързана по-рано, и се приготви да го отмести встрани. Той помръдна под натиска й. Пред тази демонстрация на нечовешка сила дори Севериан изпусна емоция да пропълзи по лицето му. Той се дръпна настрани и се озова по-близо до мен. На открилото се място се появи кръг от митрил, същият като в Главната зала на Легиона. От многобройните символи, изобразени върху него, заструи златиста мека светлина. Лицето на Императора потъна в отблясъците и очите й засияха в златно.
-- Все още не знаем как точно работи -- започна тя, докато със Севериан все още бяхме запленени и същевремено ужасени.
Това нещо ни беше довело тук. Макар че изпитвах неспокойство докато го гледах, разбрах, че е единственият път към дома.
-- Така и не остана време да го изучим след като Мероан ни обяви война. Но с Лина предположихме какво се бе случило онзи ден.
Онзи ден...т.е. днес. Поне за мен и Севериан.
-- Сметнахме за възможно машината да е свързана с контролиране потока на времето. Това щеше да обясни непокътнатата от времето крепост на Легион след толкова десетилетия. Но какво точно се беше случило в онзи далечен ден...така и не бяхме сигурни. Аз си изградих някои хипотези, които по-късно Лина възприе вероятно от отчаянието, обзело я след неуспехите на жалката й съпротива. Беше се вкопчила в моите заключения и се надяваше, че като се появите -- тя погледна и двама ни -- ще може да промени по някакъв начин миналото.
Леката усмивка продължаваше да криви устните й, погледът й отново се върна върху златистата светлина.
-- Разбирате ли, аз реших, че по някакъв начин в онзи ден времето се бе разкъсало и създало паралелното ни съществуване. Бяхме изчезнали само за секунда в кръга, така ни казаха очевидците. Двамата не бяхме усетили нещо, а след това светлината изчезна и машината не се задейства повече. До днес. Реших, че ще е добре да пратя някой да поразгледа наоколо за вас двамата, когато забелязах светлинките по митрила. Може би днес копията ни щяха да се появят. Невероятна хипотеза, но се бе оказала вярна!
Тя направи няколко бързи крачки и седна на отместения трон. Сведе глава и я положи на дланите си, като че ли се замисли.
-- Кой ли е подшушнал на Лина за това? И тя прати хора след вас. Ще трябва да открия този плъх.
Плъхове. Тръпки минаха по цялото ми тяло.
Реших да използвам момента, за да пусна "пипалата" си в действие. Насочих мислите си към нея, но преди дори да я докоснат те сякаш се изпаряваха пред невидима преграда. Очите ми забелязаха нейната лека весела усмивка. Изглежда ме бе усетила. Не помагаше и липсата ми на концентрация. Гневът винаги ми помагаше да задействам способностите си, той ги направляваше и усилваше, но от него в момента нямаше и помен.
-- Скоро няма да ти трябва.
Гласът й ме стресна, бе успяла да прочете мислите ми.
-- И какво смята ваше величество да прави с нас? -- изчурулика Севериан с лек насмешлив поклон.
Въпросът ми бе минавал през ум неколкократно, но от вероятния отговора ме побиваха тръпки. Какво можеше да иска от нас?
-- Ще върна младата Ашарак обратно, разбира се -- тя не смени позата си, само леко се помръдна на стола.
Кръгът от митрли блестеше с все по-ярка светлина и осветяваше фигурата й на трона. Гледката бе поразителна. Вече виждах прашинки пясък да се стелят около машината.
-- Колкото до теб, Севериан -- започна замислено тя -- вероятно ще е по-добре да останеш тук.
При този отговор трепнах, а Севериан направи невинната си разочарован гримаса.
-- Колкото и да съм поласкан от предложението ви, милейди, с тъга на сърцето трябва да ви откажа. Същността на работата ми изисква неспирни пътувания и не бих могъл да се задомя. Ах, и вашето сърце ще трябва да отблъсна.
Наметалото му опря в земята при последвалия му дълбок поклон.
-- Е, какво да се прави... Хайде, Аш -- за секунда се обърна към мен -- време е да си тръгваме.
Поизтупа наметалото си и тръгна бодро напред към кръга светлина, чийто отблясъци осветяваха цялата зала. Императора се стрелна рязко напред и се озова на метър от Севериан, ръката й лежеше отпусната на едно от остриетата на кръста й.
-- Оставаш тук, Принце.
Той я погледна в очите и си придаде тъжен вид.
-- Изглежда сте от жените, които не понасят отказа с достойнство. Вероятно бих могъл да ви отделя една нощ с моите ласки, но ви уверявам, че така само ще ви нараня. Страхувате ли се от чувствата си, милейди?
В момента на задаването на този въпрос почувствах как невидимите й бариери паднаха. "Пипалата" ми се прихванаха около нея и се опитваха да се докопат до нещо. Разпръснати мисли, усещания, спомени, само резки и кратки картини. И едно особено чувство се открояваше над всичко останало, само че то все се размиваше и не можех да го определя точно. Усетих го като благороден дълг. "Пипалата" се увиха около него и намериха пукнатина. Впиха се в нея, заблъскаха и задрапаха...открехна се пролука и оттам изригна друго чувство. Гняв, скрит под дълга, се втренчи в мен. Студен, непроменящ се, скован там дълбоко в съзнанието й. "Пипалата" се захлъзгаха по повърхността му и обелиха поредната обвивка. Под нея се бе стаил дълбоко, дълбоко в мрака...
Яростен вик оглуши залата. Тя ме гледаше с гневните си зелени очи и ръцете й извадиха остриетата.
...страхът.
Имаше нещо странно да се гледаш отстрани. Едва тогава можеше да се видиш истински. Чувствата, които криех от самата себе си, сега лъснаха в цялата си мръсна светлина. Дългът, в чието име вършех това, което сметнех за справедливо, показа уродливото си лице. Както Севериан криеше истинската си същност зад многобройните си маски, така и аз криех същинските си мотиви зад дълга. Под лъскавата му морална обвивка криех гнева. А под гнева -- страхът си. За това новият император беше убил Сетал Мероан, въпреки капитулацията му. Видях в спомените й смъртта му. Беше му се нахвърлила вгръб и прерязала гърлото му по време на преговорите.
Затворих очите си, защото усетих сълзите в тях. Почувствах срам. Не в опита си да помогна на толкова много хора бях създала Легиона, той беше щитът ми срещу най-големия ми страх и превърнал се в моя най-голям позор. Страхът, че някой ден баща ми ще ме открие и ще ме убие в своето безумие, бе диктувал всяка крачка в моя живот.
Но някъде там, в дълбините на съзнанието ми се появи и нещо като гордост. Защо ли? Може би защото някъде в бъдещето се бях изправила срещу страха или защото сега признах пред себе си съществуването му.
Единствената разлика между мен и нея не бяха само бръчиците около очите й. Докато в мен тлееше полуприспан, в нея страхът се бе разбудил и опустошил съзнанието й. Атаката на баща ми я бе провокирал. Не бях много сигурна дали наистина той бе разбрал, коя е или просто бе решил, че е време да сложи край на този паразит Легиона. И в двата случая резултатите бяха налице. Империята тънеше в разруха, войниците се страхуваха от владетеля си, който бе провел ненужни военни кампании срещу други кралства и земи. В този момент главната сила на войската й довършваше Севера. Дали имаше пръст и в смъртта на Севериан? "Пипалата" ми намериха толкова много картини в полудялото й съзнание, мислите й се стрелкаха в различни посоки, настроенията се редяха едно след друго, без да се задържат дълго. Не можех да разгадая добре спомените й, само чувствата. Не успях да открия истината за смъртта на Принца.
Гневът в очите й се замени с насмешка.
-- Съжаляваш ли ме? -- попита ме тя.
Последва кикотът й.
-- Да съжаляваш мен означава да съжаляваш себе си. Още ли не можеш да схванеш, че аз съм ти!
"Не съм. Поне все още не."
-- Напротив. Просто още не го знаеш. Трябва ти толкова малко, за да тръгнеш по моя път.
Усмивката й стана толкова широка, почти неестествена, когато усетих нещо да се рови в съзнанието ми. Нейните "пипала" също можеха да се увиват окло мен, вероятно по-добре от моите.
-- Вече си на кръстопътя и крачето ти се вдига, за да стъпи по следите ми! Горкичкият мъж, проснат пред теб в огромната студена зала. Уморен, отчаян, уплашен... грешник!
Изумрудените й очи сякаш гледаха през мен.
-- Изнасилване и убийство. Направил е малко момченце сираче. О, да, спомням си го, а беше толкова отдавна.
Устните й мляснаха сладко.
-- Как се гърчеше под ръцете ми, как страдаше когато съпреживяваше спомените на жертвите си! Заслужено наказание! И властта ми, умореното му и изтерзано съзнание се разтваряше пред мен като ефирна завеса.
Знаех за кого говори, за мъжа доведен пред мен днес, за налагане на присъдата му. В очите й се бе наместило одобрението.
-- Първата крачка вече е завършена.
"За какво говориш по дяволите!"
Странен звън заехтя в стаята и малък нож се хлъзна по пода малко встрани от Императора. Тя погледна зад рамо. Севериан държеше в ръцете си два ножа и със завидно майсторство ги въртеше в ръцете си. Светкавично още един полетя към нея, но както предишния и този се отклони от целта, блъснал се в невидима преграда. Севериан не изглеждаше изненадан.
-- Позна ли и тези ножчета, милейди! И те са подарък от Лина и всичките -- тук той си заподхвърля още един, изникнал някъде изпод наметалото му -- са за вас, прекрасна лейди!
Мечовете блестяха в ръцете й в златистата светлина на кръга, който изпращаше все по-ярки лъчи около себе си. Всяка нейна крачка към Севериан бе посрещана с един добре прицелен нож, който отскачаше под напора на невидимия щит, подхранван от способностите й. Не бях и помисляла, че някога бих могла да правя това.
Ножовете спряха да се появяват изпод наметалото му и мечовете й се надигнаха за удар. Онзи в дясната й ръка затрептя и се изплъзна от здравата хватка на пръстите й. На тяхно място се свиха моите. Определено учех бързо.
-- Той идва с мен.
Раздвижих ръката си, за да свикна с оръжието. Севериан бързо отстъпи назад, а Императора прехвърли другото острие в десницата си.
-- Винаги съм била упорита глупачка, винаги трябваше да си намирам кауза, зад която да се крия! Сега избираш Севериан. Каква жалка кауза е той!
Заех защитна позиция докато тя се приближаваше и в следващия миг трябваше да отбия мълниеностния й удар. Звукът от целувката на стомана в стомана ехтеше из залата. Фигурите ни хвърляха сенки по стените, озарени от машината на времето. Ударите й бяха точни и силни, твърде силни за физиката й. Способностите й със сигурност се намесваха по някакъв начин в боя и аз отсъпвах назад. Тя целеше да наруши равновесието ми и да ме приклещи в конферентана маса и се справяше дяволски добре, очите й блестяха с предкусване на победата. Усещах стърженето на пясъка от машината по подметките си и опасното им лекичко хлъзгане по пода. В момента, в който поредния й удар щеше да ме приклещи, отскочих високо назад, ръката ми намери опора в масата, мускулите ми се стегнаха и стъпих върху дървото. Императора сечеше към краката ми, но аз подскочих, все още влажното ми наметало изплющя във въздуха като криле и отново се озовах на мраморния пот. Тя вдигна крака си и избута огромната маса към мен. Не реагирах достатъчно бързо и краят й ме удари в бедрото. Завъртях се да посрещна поредния й удар и остриетата проскърцаха болезнено едно в друго. Успях да задържа меча си в схватка с нейния само секунда преди ръката ми да поддаде под прекалено силната й десница. Отскочих назад когато се опита да ме посече през корема. Насочих се към Севериан и ярко изкрящия кръг, но тя препречи решително пътя ми.
-- Щом толкова държиш Севериан да е с теб, може би трябва и ти да останеш тук! -- лицето й сега бе изкривено от гняв.
Толкова ли беше луда, че да посяга срещу мен!
-- Лина вярваше, че ако ти умреш и аз ще изчезна, но аз не съм толкова сигурна!
Отново едва успях да отбия удара й. Първо праща хора да ме спасят от Лина, а сега самата тя се опитва да ме убие! И защо? Заради желанието ми да измъкна Севериан?
-- Той би те убил, ако някой плати достатъчно, глупачке! -- крещеше тя -- Защо да рискуваш заради него!
Поредният удар срещна острието ми, но този път тя нападна някак вяло, като че ли само чакаше да я отблъсна. Аз парирах и за малко да избия оръжието от ръката й!
-- Търговецът си остава търговец! Само търси поредната добра сделка...Запомни това!
Тя замахна бързо напред удари ме странично и със свободната си ръка успя да ме избута толкова силно, че тялото ми се завъртя, кракът й ме препъна и се озовах по корем на земята. Преди да се претъркуля настрани тя ме сграбчи за косата и повдигна главата ми. Надвеси се над мен и прошепна в ухото ми:
-- Запомни това.
Нещо тежко се удари в нея и тялото й литна настрани. Бързо се изправих и стиснах здраво меча си. До падналото й тяло лежеше свещник.
Севериан красеше лицето си с онази негова крива усмивка и сините му тъмни очи светеха със злорадо пламъче. Невидимият й щит явно бе паднал при загубата на концентрация.
-- Мисля, че си забравихте свещника в ребрата ми, милейди, но аз съм честен търговец -- натърти на последната дума -- и връщам загубени вещи.
Наведе се и взе един от ножовете дадени му от Лина.
-- Аш, време е да си ходим!
Севериан тръгна към светлината на кръга.
Усетих някакво раздвижваше и Императора се изправи. Тя изрита свещника настрани и се оттегли към масата, придърпа един от столовете и седна. Отстъпих назад към Севериан. Пускаше ли ни?
-- Зиярлин!
Краката ми се сковаха когато тя извика това име.
В ръката й все още блестеше острието, наведе се и го плъзна толкова силно по пода, че успя да стигне до краката ми.
--Вземи го! Ще ти трябва.
Няколко ловки и бързи движения на стъпалото ми и мечът се озова в ръката ми. Прибрах и двете остриета на кръста си. Севериан предпазливо навлезе в светлината като не изпускаше от поглед седналата на стола фигура. Преди да го последвам се запитах защо ни пуска. Не се ли страхуваше, че Лина е права и че по някъкъв начин можем да променим бъдещето.
-- Не можеш.
Гласът й звучеше някак приглушено. Зелените й очи ме фиксираха.
-- Хората не се променят.
"Хората не се променят". Винаги съм вярвала в това.
Златната светлина ме погълна.

ххх
Планът на Лина беше да ме прати в строго охранявания дворец и да се опитам да убия Ашарак. Коя от двете имаше предвид дори и тя не знаеше. Аз бях търговец, не наемен убиец и видях много по-добра оферта от предложената ми. Реших, че ще е по-благоразумно, ако просто се опитам да ни измъкна през машинката за пясък. Надявах се да открия само младата версия на Господарката, но късмет...какво да се прави.
Моят план беше прост -- разконцентрирай Императора, изчакай подходящия момент да се вмъкнеш в златната светлина и се върни в собственото си време, където все още дишаш, а не си заровен на два метра под земята. Освен ако машинарийката не решеше, че е забавно да ни подхвърля из времето и не ни запратеше на още по-откачено място. Във всеки случай по-добре това отколкото да останем с полудялата Ашарак. Лина бе споменала за някои нейни привички. Потръпнах.
Разконцентрирането се оказа лесно. Да вбесявам хората ми се отдаваше по-добре и от търговията. За мое щастие Аш не се вцепени при вида на времевото си копие и остана обективна за действителността. Не е лесно да се погледнеш и да признаеш, че бъдещото ти аз е откачило напълно. Навременната й намеса в импровизираното ни бягство ми бе спасило живота.
Потънах в светлината, Аш ме следваше. Къде щяхме да се озовем този път...
"Заровете бяха хвърлени, нямаше връщане назад."
ххх

Стоях в залата за аудиенция, страничната врата се отвори и влезе Лина. Ръцете ми трепнаха към остриетат на кръста, но забелязах липсата на бръчки по притесненото й изражение и се отпуснах.
-- Ашарак, какво ви се е случило?
Палтото висеше влажно и мръсно около глезените ми, лицето ми бе изпотено и кално. Дадох й знак с ръка да прекрати въпросите. Тежката врата се разтвори и оттам се появиха три фигури, едната влачеше краката си по студения мраморен под. Загледах се в тях.
Отделните парчета от пъзела се нареждаха, а аз бях видяла картината, която се крие в тях -- Легиона разединен, Мероан в руини.
Какво толкова имаше в този мъж, което бе накарало Императора да намекне, че той е първата стъпка от пътя, водещ ме до лудостта. Пристъпих към него и той затрепера. Положих нежно ръце върху главата му и плъзнах длан по белега. Изтерзаното му съзнание се предаде без борба и "пипалата" ми показаха отново убийството и изнасилването. Този човек заслужаваше наказанието си. Тъкмо преди да го пусна, усетих нещо ново. Бях открила някаква ниша в съзнанието му и я разтворих. Вонята на вина ме задави. Видях нови сцени от миналото му. Заповедта на лорда му да убие мъжа, дължащ му пари. Пиянската му нощ на младини и насилването на младата жена. Вината.
Отстъпих назад.
Грешки. Окаяният мъж пред мен бе направил ужасни грешки, които го измъчваха и тровеха съзнанието му с вина. Как не го бях видяла преди?
Лина пристъпи напред за задаването на церемониалния въпрос след всеки „разпит”.
-- Раздаваш присъди, но съдиш ли?
Това правех, нали? Раздавах присъди, но и съдех. А кой щеше да съди мен? Мъжът пред мен беше посегнал и убил, по нареждане на своя лорд. Мъжът пред мен бе посегнал и изнасилил, в младостта и пиянството си. Грешки, които сам не можеше да си прости.
Аз бях посегнала и убила баща си. Аз бях посегнала и разрушила Легиона, Мероан и колко други... Къде беше моята вина? Дълбоко в мен едно гласче шепнеше: "Пак бих го направила. Той ме нападна. Заслужи си го".
Кой щеше да съди мен?
-- Кой съм аз, че да съдя?
Лина прие въпроса ми като част от церемонията, но той не беше. Просто търсех отговор.
-- Присъдата ви, Господарке?
Лина ме гледаше в очакване на заповедта.
-- Нека да помага в строителството на новостроящите се сгради.
Околко Обителта винаги имаше строителство за нови хора, пристигащи да търсят помощ от Легиона.
Не реагирах на стреснатите им лица. Не бяха очаквали тази милост от мен, но не зададоха въпроси, нито оспориха решението ми.
Двете сестри повдигнаха все още тресящия се на пода мъж и го изведоха от залата.
Нещо липсваше. Част от пъзела липсваше и картината не бе пълна.
-- Къде е Севериан?
Лина ми подаде запечатано писмо.
-- Принца на Търговията ми предаде да ви го дам, Ашарак. Настояваше да замине незабавно.
Поех писмото и разлепих печата. Беше ми пратил отчета на стоките, доставени от Севера.
-- Каза ли нещо друго?
-- Не, Ашарак. Събра набързо свитата си и се гласеше да потегля. Сигурно в момента вече излиза през Главната порта.
Няколко бързи крачки, пясък все още лепнеше по подметките ми, и стигнах до огромния прозорец зад трона. В далечината видях няколко конника да излизат през портите. Единият като че ли забави за момент хода и погледна към мен, но от толкова далеч не бях сигурна.
-- Какво следва сега, Ашарак?
Лина питаше за графика на деня.
"Хората не се променят". Аз вярвах в това.
-- Зазидайте Главната зала!
Чух как тя си пое звучно въздух от изненада. Въпроси обаче не последваха. Добре. Едва бях започнала да размествам малките парченца от пъзела, но все от някъде трябваше да се започне.
"Хората не се променят". Аз вярвах в това. Но дали събитията могат? Бях готова да разбера.


Епилог

Опънах тетивата и стрелата полетя.
Полетя на крачка от целта и заекът заподскача в снега и се скри между дърветата. "По дяволите този вятър!" Отпуснах лъка и оставих ръката си да отпочине. Косата ми се виеше пред лицето и тежкото топло наметало се помръдваше леко, подхванато от повея. Зимата почти се бе спуснала над Севера. Тук винаги идваше рано и оставаше за дълго. Усещах как бузите ми горяха от студ и се усмихнах криво. "По-добре да ти е студено, от колкото самият ти да си студен."
Опънах отново тетивата и насочих лъка когато конят ми изцвили. Обърнах се и в далечината видях приближаващ се конник с червена табарда.
"Човек на информационния център." Те винаги носеха червено, за да ги разпознават отдалеч. Как ли ме беше открил тук? Въпреки, че мразех да ме прекъсват по време на стрелба, свалих лъка и зачаках мъжът да ме приближи.
-- Принц Севериан!
Мъжът се оказа младо момче с едва набола брада. Опитах се да скрия досадата предизвикана от избора му на обръщение. Не бях благородник по кръв и не смятах, че прозвището, което ми бяха лепнали, ми прилягаше.
-- Принце, това е за вас! Спешно е!
Грабнах подадения ми свитък и го разпечатах. Погледът ми пробяга по краткия текст. После още веднъж и още веднъж.
"Легиона е разпуснат. Ашарак е в неизвестност."
Краищата на пергамента се мяткаха, подемани от студения северен вятър. Усещах любопитния поглед на момчето в гърба си. Шест месеца бяха изминали от...малката ни разходка с Аш. Шест месеца се будех в пот от кошмари, в които бях погребван жив в гробницата на рода си. Мозъкът ми трескаво се опитваше да измисли начин бъдещата ми ненавременна смърт да бъде избегната. Не знаех как точно ще се случи, нито кога. Лина не бе имала отговори на въпросите ми. Знаех само, че по някакъв начи смъртта ми е свързана с разразилта се война между Легиона и Мероан.
А сега това съобщение ми се смееше в лицето. Ашарак бе открила просто решение на проблемите им. Ако няма Легион Сетал Мероан нямаше кого да нападне. А щом нямаше да има война...
И все пак... Исках да съм сигурен в развитието на събитията. Ако искаш нещо да се свърши както трябва, направи го сам. Или поне надзиравай хората, които го вършат вместо теб. Усмивка лъсна на лицето ми. Свих пергамента и го пуснах в един от многото вътрешни джобове на наметалото си.
-- Момче, върни се в Скалата и предай, че искам свитата ми да се подготви за тръгване до час!
-- Да, Принце!
Момчето отдаде чест малко сковано и обърна коня си.
Отново надигнах лъка и се прицелих към едно дърво на стотина крачки разстояние.
-- За къде ще пътувате, Принце?
-- На юг, момче. На юг.
Конските копита зад мен се отдалечиха и отново останах сам насред равното поле, затрупано със сняг. Колко жалко, че щях да пропусна зимата на Севера. Това ме развесели още повече и едва не се закисках.
Оставаше да намеря Ашарак и да следя с интерес развитието й. Неизвестното й местоположение щеше да е като допълнително предизвикателство. Бях глупавият им Принц на Търговията все пак, а информацията беше ценна стока. Щях да я открия където и да избяга. Сега след като малкият проблем със смъртта ми може би бе решен, оставаше въпросът с машината на...времето. Облизах напуканите си устни. А времето струваше пари. Безмерно много пари. Би трябвало да знам. Аз съм Търговец.
Отпуснах тетивата и стрелата полетя.