автор: anton_fotev

Танцуват
прашинки във сърцето ми
завихрени от пориви,
понесени от спомени,
покрили с плащ от ярост
окаяните дни на настоящето.

Крещят
неистовите мигове
на вътрешно прозрение
че само шепи думи
през пръстите изтичат
и времето - и то изтича
в поредния напразен
опит за величие.

Загърбил детство
и вперил зор
в неясното си бъдеще -
смехът горчив
остава ми едничкото
спасение.

Последната искра на волята -
за себе си да плача
ще откажа.

П.С.
В памет на Мария Димитрова Парушева, която сега е на едно по-добро място! И ако може да ме чуе и види накак си, сигурно разбира колко ми липсва!