автор: Vita_1979

Проливният дъжд облива стъклата на колата ми, на моменти яростно се изсипва, сякаш тежките капки искат да проникнат вътре. Ляво – дясно...ляво – дясно, бързо, неуморно чистачките ми действат някак успокояващо, дори приспивно.
Няма да бързам, налагам си да не бързам, трябва да забавя темпото. Постепено намалявам скоростта, дори едва движещите се пред мен коли вече не ме дразнят. Сега имам време да помисля, срещата е важна и трябва да сложа в ред мислите си. Но загледана в колата пред мен, съзнанието ми упорито отказва да мисли за работа. Странно, имала съм десетки такива срещи, но сигурна в себе си съм се чувствала само когато преповтарям репликите си, условията, фактите, исканията. А сега някак си ми бягат, мислите ми се разсейват и не мога да се съсредоточа.
Дъждът е виновен. Да, това е причината. Трабва ли да се чувствам по-добре, след като си намерих виновник? Сигурно да! Но това помага ли ми? Със сигурност не!
Добре...най-вероятно има такива дни – дни в който не можеш да наложиш на мислите си да те слушат.
Тежка въздишка, нова цигара, отпускам се в удобната седалка на новата си кола и увеличавам радиото, това ми се струва най-доброто за момента. Прогнозата за времето, ха, колко прозаично... ше продължи да вали... някъде си имало наводнения... после - новините – кратки – отново катастрофи..”Боже, изтрепаха се тия...” От апарата се разнесе дразнещия глас на радиоводещия: „...поздрав за Силвия от Димитър с много любов с песента на един малко позабравен любимец...”
„....ти, тръгваш със дъжда,
пуст е без теб дома...аз не плача.
Сбогом моя любов,
чуй ме викам след теб,
сбогом моя любов,
аз не плача....”
Увеличих музиката мислейки си за този Димитър „абе, ти обичаш или се сбогуваш с твоята Силвия? „ Или и двете?
Сигурно...
Помислих си колко пъти на мен ми се е налагало да се сбогувам, защото обичам. Или може би не съм обичала истински? Не знам. Мислите ми постепенно ме върнаха в миналото ми, преди може би 15 години. Годподи, сякаш беше вчера...Усмивката се появи неканена на лицето ми. Спомних си каква бях – млада, красива, напориста, пълна с енергия и живот, търсеща успеха, на моменти себична, дори егоистка. Исках всичко, не само всичко, исках целия свят. Исках от всичко още и още, никога не ми е било достатъчно.Смятах, че целия свят ми е длужен, че аз съм нещо специално, че всички около мен трябва да ми дават, защото видиш ли съм си го заслужила. Борих се...изкачвах върхове с одрани колене, после падах по дупе...наранявах...обичах и пак наранявах...изоставях хора – важни хора в живота си, защото вече не са ми били нужни, не са ме задоволявали, не са ми давали още, заслуженото ми, моето...
Шофирайкли си помислих колко пъти съм била истински доволна от най-близките ми хора? От децата ми? От съпруга ми? Може би ги изброявам на пръстите на едната си ръка. Дали в стремежа си да ги направя по-добри, почти идеални, не съм ги загубила?
23-годишните вече мъж и жена нямат нужда от майката-закрилница, някак си не искат и да чуват вечно недоволните й упреци – „това трябваше да направиш така...говори по този начин...обличай се по онзи начин...”Сега вече и двамата имат свободата да се отдръпнат максимално от мен...и го правят. Не помня от кога не са се обаждали...
Не помня и от кога не съм плакала. Парещите сълзи чак ме изненадват. Дали погледа ми е замъглен от дъжда, или той извира от сърцето ми и бавно се търкаля по перфектно гримираното ми лице? Не, не е дъжда... сълзи са... сълзи от болка, гняв, самосъжаление. Не помня от кога не съм плакала...а е трябвало! Трябвало е да правя толкова неща...а съм ги пропуснала...Дали ще имам времето да ги наваксам? Ей така съм им разрешавала да преминават покрай мен, защото съм била ангажирана с друго. Нещо, видиш ли, важно – кариерата ми...
Но защо са тези сълзи?
Мисля, че съм успяла, постигнала съм това, което съм искала. Листчето ми с написаните отпреди 15 години цели е изпълнено напълно. Имам прекрасна къща; добра работа; успели деца; съпруг, който винаги е бил до мен, дори и не винаги да съм го заслужавала; колата, която съм искала да карам; магазините, който съм искала да ме обличат. Хм, на 42 години изглеждам завидно добре, строината ми фигура никога не ме е изоставяла.
Защо са тези сълзи тогава?
......................
Защото съм празна........
„Празна” светна наместо стоповете на колата пред мен. Съзнанието ми го изтреля право пред очите ми. Устните ми се отвориха и прознесаха: „празна”. Празна отвътре... без тръпка... без любов...
Спомних си за него...споменът изрисува образа му...Беше преди толкова време, сякаш векове. Сякаш в някакъв минал живот. Сякаш не съм била аз...
Спомних си ръцете му – топли, чак изгарящи...
Спомних си устните му – меки и чувствени...
Спомних си и думите му – искрени и насочени право в сърцето ми...
Спомних си...
Спомени...спомени...
Спомних си как постъпих с любовта му... с моята любов. Как го нараних...нараних и себе си...как го загубих ...загубих и себе си...
И всичко това, може би за да постигна целите, написани на онова окъсано, пожълтяло листче. И сега, когато всичко това е факт, аз сякаш изневиделица отварям широко очи, и виждам, че всъщност това, което съм спечелила е ужасно малко, в сравнение с това което съм загубила...И виждам празнотата...огромна е...
Това ли съм искала?
Не...не...не!!!
Кракът ми инстинктивно натисна спирачката. Отбих от пътя. Само това можех да направя. Колата спря шумно. Останах така, взорена в проливния дъжд навън. Закъснявах вече...на кого му пука!? На мен вече не. Единственото от което имах нужда сега е да оплача „шастливата” си съдба. Съдбата, която аз си избрах.
Сълзите изгаряха страните ми. Не можех да ги спра. Грозните сълзи на празнотата.
Не помня от кога не съм плакала...а навярно е трябвало...