Слънчев лъч, по детски игрив се плъзна между завесите в тъмната стая. Заигра се само за миг с безличните мебели, после бързо се насочи към спокойно спящото лице. Русата къдрица, нежно паднала на бялото чело, привлече слънцето. И в миг засия по-силно, заблестя с цялата си красота и топлина.
Очите й бавно се отвориха, нежна усмивка – полусънена, бяла ръка отмести непокорния кичур и почти помаха на неканения слънчев лъч. Беше сънувала красив сън, искаше да сподели. Обърна усмихнатото си лице към мястото, където трябваше да бъде нейния любим. Отвори очи с едновременно протегната малка ръка. Нямаше никой. Слабата й длан падна тежко върху изпънатите постели. Очите й се затвориха бързо, парещи от изведнъж бликналите сълзи.
Мястото – беше празно, отдавна празно, но тя инато не искаше да запомни това. И вътре в нея беше празно, но и това искаше да забрави.
Обърна се на другата страна. Искаше да заспи отново, отново да сънува онзи красив съм, отново да бъде малкото русо момиченце - гонещо пеперуди. Прииска й се да спи непрестанно, да сънува непрестанно, да бяга боса след пеперудите непрестанно...
Жестокият будилник разнесе дразнещия си глас из малката спалня. Без желание отвори очи – трябваше да се изправи.Чакаше я още един напрегнат ден. Но така е по-добре, ще има по-малко време да мисли. Стана тежко – учудващо тежко за крехкото си телце. Студеният душ отми и последния спомен за красивия сън...Така трябва! Сега трябва да е силна, та нали това се очаква от нея?!
Без да се замисля оформи косата си, набързо гримира очите си и опита да прикрие белезите на нощта. Почти машинално избра някакъв скучен костюм, нахлузи палтото и затръшна шумно вратата след себе си.
Докато шофира нервно към работа, си спомни за оня колега, който настойчиво я кани на среща.Винаги му е отказвала...Дали сега да не приеме? Бързо прогони тази мисъл. Знаеше, че няма сили да загуби отново. Вече беше позволила на Съдбата да си поиграе с нея. Жестока игра! Грозната игра на самотата. Беше загубила в неравната битка. А как й се искаше още малко, само още малко да бъде обичана...
Сълзите отново пареха страните й. Извираха от полуживото сърце направо огнени. В главата й сякаш някой крещеше безжалостно – сама... сама...Наистина ли беше сама в този забързан свят?! Господи, колко самотна може да бъде една жена в големия и студен свят на безразличието?
Кракът на педала натежа... Цялата мъка беше изписана на лицето й. Цялата скръб насъбрана от толкова време изгаряше тялото й. Вече сълзите бяха неудържими...
Кракът на педала натежа...Не искаше да се прибере отново в малкия и студен апартамент сама. Не искаше още една вечер да се облече красиво, да сложи вечеря за двама, за да пие сама...
Кракът на педала натежа...За миг се учуди колко лесно е това.Колко бързо може да се освободи от кокалестите ръце на Съдбата. Онази, същата, която се подигра с нея, която я изигра, на която се беше доверила.
Кракът на педала натежа...Вече виждаше през сълзи дървото, което търсеше.То я теглеше със страшна сила. Чакаше я.
Изведнъж се чу страшен трясък. Жена дръпна детето си и покри очите му...група мъже се затичаха към врязаната в дървото кола. Отвътре извадиха жена – красива, малка, нежна, почти момиче. Ярко червена струйка кръв се стичаше от розовите устни. „Повикайте помощ, момичето е живо...”
„...Пеперудите – много са, красиви са... сега ще мога да ги гоня вечно, сега нищо няма да може да ме събуди от моя сън...”
Думите – едява доловими, на една изиграла играта си жена...на едно загубило любовта си момиче...на едно непримирило се със съдбата си дете...