автор: eklekti4na

Пак ми звъннаха преди малко. Предлагат ми да участвам в нов проект. Щели да ми го възложат, понеже добре съм се справила с предишния. И с по-предишните десет или единадесет, изпуснах им бройката вече.
Чудя се дали да приема или да се направя на много ангажирана. Десет минути от живота си посветих на тая дилема.
А преди изобщо не бях така – дето се вика, докато ми кажат „А” и аз вече съм на „Я”. Въобще не се замислях даже. Трас-прас и готово, с двата крака съм скочила. Даже един път, на втория проект май беше, шефа направо ме зашлеви с култовия въпрос: „Ама, няма ли да ме попиташ за условията?” „Друг път – викам - сега отивам да зарибя едно приятелче да помага с техническата част”, и чак после се усещам, че не е много „обиграно” от моя страна това поведение. Запрятам ръкавите и няколко месеца „див купон” – няма спане, яде се по един път на крак, няма приятели, семейство, нищо. Просто животът ми целият става един проект. И като изтъркулим проекта, аз вече питам за следващия. Направо се лепвам до телефона и броя минутите да ми звъннат от фирмата. Даже след първия проект, в чакане на нов, забравих да си взема премиалните. И като отивам след има-няма три месеца при счетоводителката, тя милата, стои и се кръсти, и не вярва на очите си. Аз не го приемам за чак такава драма, но тя ме обяви за прецедент в дългогодишната си кариера. Ами, в крайна сметка, като знам, че са ми там парите няма за къде да бързам, няма да избягат я! Нали и без друго имах бая работа, понеже още на следващия ден ме викнаха за втория проект.
А колегите бяха толкова сумтящи и недоволни, че се наложи някои да ги отстраняваме в движение, защото страшно много пречеха на работата. На един не му харесвал клиента, щото не знаел какво иска; на втори му било малко времето; на трети парите му били смешни и изобщо всякакви изпълнения. Нагледах се на сърдити физиономии за два живота. Беше ми странно как така всеки очаква перфектната работа и се е настроил като за рая. Най-малкият кусур се приемаше като световен катаклизъм. Не можех да си обясня тая мрънкаческа позиция, но се наложи да заживея с нея и да правя чудеса от храброст, за да не й се впрягам и да не й позволявам да ме обсебва. Исках да се опазя от болестта на тези хора, но виждах колко е заразна и как един след друг всичките се изпонатръшкаха от нея. Предчувствах, че и моят ред ще дойде. Спомням си, че веднъж толкова се бях наплашила от все по-набъбващата вълна на песимизъм в екипа, че дори помолих една вярна дружка, да ме гръмне, ако някой ден ме чуе да хленча, дори и съвсем тихичко да е. И тя ми обеща без грам колебание. Даже каза, че на драго сърце ще го стори.
Така беше едно време, ама беше. Сега като си спомня за тия романтични времена и чак ми домилява. Някак ентусиазмът ми идваше в излишък, макар че не успях да го прехвърля върху другите. Беше ми странно, че негативизмът е заразен, а моята болест не е. Изобщо не е. Даже по-скоро ме натикаха в ъгъла и ме заклеймиха като „наивитет”.
Сега обаче изобщо не чакам телефона, а той пък взе че звънна. Напоследък не ми остава време да си поема поне глътка въздух между проектите. Днес приключа с единия, утре вече ме търсят за следващия.
Тоя път ми се искаше да си почина малко, да изконсумирам поне дребна част от все по-неосъществяващия се фонд „И аз съм човек”, но не би... Телефонът взе, че ме изненада и само ми развали нехайния, безделнически рахатлък, честно казано. Този път водих толкова дълъг разговор, най-дългият от всички до момента. Обсъдих всичко в най-големи детайли. Изнедах се, че мога да се сетя за толкова много глупости, които всъщност изобщо не ме интересуват, но ми придават тежест. Пък и шефа се държи по друг начин като важнича. Някак си от проект на проект все по-голяма ми става работата и на мене. Разбирам, че без фасон нещо не те взимат насериозно. И туш - приеха всички мои условия, включително и да си избера сама екип от хора. Парите са добри, даже невероятно добри. Клиентът също е много свестен. Вече взеха най-добрите клиенти да ми дават.
Но аз някак си, как да кажа, колебая се... Като ощипана мома се колебая тоя път...

А не бях такъв човек.