автор: gerovi4

Баща ми беше, е, и остана горд мъж.
Честен, почти до наивност. Като каже, че ще стане - ще стане! Като каже, че няма - няма! Обикновено не повтаря втори път - речено-казано, и толкоз. Езикът му бръсне като бръснач, а предадеш ли го - пиши се отписан! Спечелиш ли доверието му - ще стои до тебе до последно и няма да те остави сам, дори да умира.
Не бях навършил пети клас, а той ме водеше вече на царевица. Да копам, да се уча - че нали, който се труди, ще стане човек. Тъй бе правил баща му, тъй правеше и той. Няма да казвам, че мотиката не ми понасяше, но какво можеш да направиш, когато съзреш суровия рисунък на сключените възлести вежди! Навеждаш натежал от умората кръст и обикаляш като в сън корените на царевицата. Едно селско момче знае какво значи това - жега, мараня, напиращ в съзнанието вопъл на отчаяние, пресъхнали устни и един километричен ред, краят на който се губи в далечината.
В един такъв ден, в който трябваше да поема с мотиката към Куклата - така се казваше местността с нашата нива - се скрих в гората над къщата. Полегнах в дебелите треви с очи към низината и зачаках. Татко се върна от работа, повъртя се из двора, наклепа една мотика, после я привърза към багажника на мотоциклета, почака, повъртя се, запали и даде газ към Куклата.
Вечерта не ми каза нищо. Сключените вежди говореха всичко - изхитри се, а! Не ми напомни, че и утре трябва да бъда на царевицата. Пусна чешмата в двора, плакна дълго зачервеното си от слънцето лице, метна хавлията на врата и влезе в къщата. Баба ме погледна солидарно, но укорително - не бива така, няма да те съсипе от работа! Баща ти е!
Татко прекопа цялата нива съвсем сам - десет декара, защото не хванах пътя към Куклата и на другия ден, и на по-другия... Пак се сурвах в гората, залягах в шубраците и чаках да тръгне. Той отново не казваше нищо. Дори не спря да разговаря с мен, но главно предпочиташе да ме изучава с очи. Носеше ми даже и единственото спортно списание, което получаваха само в общината. Помня, че част от парите с продадената царевица отидоха за квартирата ми в града. Облече ме от глава до пети и ми остави двайсет лева - за дребен харч, да не гладуваш, каза.
Тази случка остана само между нас, двамата. Е, и баба, но тя знаеше да мълчи. Той не ми намекна за нея през времето, когато растях, учех, когато поисках ръката на жена си, когато стана дядо и пое на ръце първия си внук. Но знаех, че я помни и едва ли ще я забрави. Не че на пръв поглед беше нещо значително. Аз пък умишлено я триех от съзнанието си и се опитвах да диря извинение в детското недомислие.
Години по-късно трябваше да прибирам дърва. Има-няма, десет кубика. Предупредих сина си, вече 16-годишен горделив хлапак, че без неговото рамо тази работа няма как да бъде свършена. Готово - каза бодро той! Излизам за малко с приятели, ще се върна до час!
Този час се проточи до вечерта. Хвърлях ядно дървата в отворения улей на прозореца в мазето, а душата ми стенеше от самотата и прекършения от умора кръст. Всъщност, умората не тежеше толкова. Синът ми ме предаде, нали! Заболя ме. Внезапно. Който е чувствал такава болка, ще ме разбере. Не че нямаше да прибера дървата и сам. Но щеше да ми бъде драго и хубаво, ако синът ми бе до мен. Дори нямаше да го товаря с тежките дървета. Ей така, само да се върти наоколо и да ми бърбори нещичко!
Тогава изплува споменът за баира към Куклата и онези десет декара, които измъчиха навремето баща ми. Завърна се и моето бягство в гората. Сетих се, че тъй и не намерих сили да поискам извинение за мазолестите му ръце, които така или иначе щяха да прекопаят сами по-голямата част от нивата. Ей, пък може би човекът е искал просто да се въртя край него и да му бърборя нещо!
Капанът на раздвоението между гнева и прозрението, че ролята ми в тази повторила се история бе толкова различна, не ми даваше мира. Затова се питах какво ли трябва да направя в момента, когато синът ми отвори вратата и изстреля виновно някакво кухо оправдание. Можех да го нахокам, можех да се разгорещя, но можех и да замълча. И до потърся нещо в очите му. Все пак той така и не бе наясно с историята за царевицата.
Не му казах нищо. Но той със сигурност разбра, че едва задържам порива си да го нахокам на воля.
През лятото баща ми живее на село. Вече гони седемдесетте, но е същият онзи силен мъж със сключени, вече силно побелели вежди. Не говори много, но като каже нещо, трудно можеш да пречупиш думата му. На село ходя все по-рядко, но през следващото лято мисля да му кажа, че отново трябва да вземе десетина декара с царевица. И да завъди някакви животинки. Ние със сина ще ходим до Куклата и ще копаем. Татко ще ни чака под сянката на асмите и няма да си мръдне пръста. После ще седим под асмата на чаша ракия, а той ще ни разпитва дали нивата е чиста, силна и богата.
Но дали ще иска царевица? Мисля да го питам! Но преди това трябва да поръчам и дърва. Не знам. Снощи синът ми се опита да ме уговори, че модата е в климатиците