автор: sarce_za_teb

Луда съм!
Но лудостта ми мрази
истината да й казвам във очите.
Заразата в кръвта ми лази
и всяка дума в кожата попива.
От първия си стих съм полудяла
и мислех, че ще мине като хрема,
но стана като моя втора същност-
отмерените строфи ме хипнотизират.
Понягога си и говоря- наум и не само.
Обичам да се слушам огледално
и в сънищата думите си чувам.
Щом счупя огледалния си образ
екотът ще бъде поразяващ-
мъртъвци прегърнали разпятие,
говорещи на сън епилептици,
ще искам да открият Атлантида,
а аз ще нося новото им знаме.
Игра на думи, думи от игри.
Лица и маски, истини- неистини
преплитат се във мойта Библия
с начална страница:
"Аз бях поет на лудостта си!
По-луда бях от нея!
И тя избяга!"...
Ти чуваш ли?
На друга порта хлопа.
Клетнико, не й отваряй!
Заразна е! Оставя си товара!