автор: sofist

Не се ли разминава ме в тълпата
копнеещи за среща и сами,
но погледи не стигат във душата
и непознати продължаваме уви.

Аз виждам свят от слепи и самотници
с копнеещи един за друг души,
безбрежна мъка раждаща сиротници
обречени на безутешни дни.

И всички сме такива от рождение,
но мамим често хората до нас,
а всъщност всеки търси утешение
и чака своя собствен звезден час.

На връх висок в планинската утроба
стои мъдрец загледан в далнината.
Познал е той от люлката до гроба
човешката съдба и суетата.

Познал е всичко, злото и доброто,
в сърцата ни маскирани от страх
и вижда той от своята голгота
спасението идващо за тях.