автор: Sarita

Очите на детето сияеха . Малкото същество наблюдаваше чудото с нескрито възхищение и благоговение изпълваше душата му.
Личицето му беше заприличало на маска, огряна от ефирното сияние. Не мърдаше. Стоеше като препарирано и единствено топлината в очите му издаваше, че е живо.
Премигна бавно. После отвори очите си и примижа. Преглътна. Отново погледна тази неземна красота и, убедило се че е истинска, се довери на насладата от магията й. Нежност, топлина и усмивка от щастие се разляха по красивото личице.
- Да-а-а... – тихият, дълбок и топъл глас на старицата го сепнаха – Знам, миличко – старата жена сложи ръка на главата му. Погали къдриците. – Така действа на всички, които са го видели. Но малко са хората, успели да стигнат до тук.
Детето се беше обърнало към лицето й. В очите му се долавяше чувство на вина, сякаш виждайки чудото, го бе осквернило с присъствието си.
- Жалко,че повечето от тях се отказват. - жената леко го потупа по рамото - Хайде! Докосни го!
Детето отново обърна очите си към нежното сияние – бледосиня мъгла, пронизана от пръски светлина, а те постепенно се събираха в лъчи, сливайки се в ярко сияние. В сърцето му се криеше цвете с дребни тичинки, обвити от розов мъх и дълги листенца от прозрачен кристал.
Дъхът застина на устните му. Бавно протегна ръка и разпери пръсти сякаш очакваше да докосне мъглата. И наистина! Усещането от нея беше като докосване. Усети спокойствие и сила да се разлива по пръстчетата му, безкрайна нежност изпълни душата му, прогонвайки всички страхове. Сега вече с увереност докосна едно от връхчетата на кристалните листенца. Погали го. Изпита дълбока почит и радост от това, че това цвете съществуваше. Почувства силата си и осъзна, че иска да го закриля от всичко, което би му навредило.
- Хайде, мило, ела, време е да поспиш малко – тихият глас на старицата сякаш го будеше от дълбок сън – Хайде, ела с мен, ела – топлата й ръка хвана неговата и го поведе нанякъде.
„Какво? Да спя?! А аз не спя ли?” – нареждаше си детето на ум – „Защо ме караш да ходя? Искам да спя!”
Но топлата ръка, обгърнала неговата, го водеше в неизвестна посока. После усети свежият аромат на завивките и топлината, която го обгърна. Нежна целувка докосна челото му и силна ръка погали къдриците.
- Спи, слънчице! Спи, мило мое! – старата жена тихо пристъпваше из стаята и лекичко затвори вратата след себе си.

Детето не знаеше, че на тази отдалечена планета отдавна не бе стъпвал човешки крак. А малкото чудо дълго бе чакало, за да бъде докоснато...