автор: miss_teneva

Колко често се събуждаме с въпроси, на които се опитваме да намерим отговор? И колко често това чувство трае дакато си изпием първата чаша кафе?
Времето ли не ни достига да ги намерим, не знаем къде да търсим, или се самозаблуждаваме като се взираме в най- непрогледните неща, които трудно биха ни разкрили своята тайна. Аз все си мисля, че ние знаем прекрасно отговорите, но се срахуваме да не ослепеем, ако погледнем в тях. Да, истината е трудно смилаема, особено ако ни уличава в лъжеморал, в лъжезагриженост, в безразличие....
Повтаряхме си, че правим всичко възможно и повярвахме безрезервно в това, докато се давихме в собствените си деяния, а някои и нещо някъде потъна безследно, без минимална надежда да изплува...Колко са добрите плувци и колко от тях ще издаржат без въздух в тази безкрайна, силно хаотична повторяемост на несигурността и животопогубващите съставки на нашето светло време и още по-обещаващо бъдеще.
Потулихме собствените си грешки, а виждахме как другите грешат, конфискувахме от собствената си душа чувството за отговорност и го развихме в честно чувство за обвиняване на другите.За да се чувстваме добре в кожата си!
И когато се оглеждахме в огледалото дъхът ни спираше...толково красиви, но и толкова мимикрирали. Натруфени в модните крещящи одежди, а оскъдни в просешката дрешка, едва топлеща душата ни. Напръскани с омяйни парфюми, за да не усещаме миризмата вътре в нас...на прогнило човешко сърце.Преоткрихме хиляди пъти света, покорихме върховете на славата, за да се скитаме из джунглата вътре в нас- дивата , неопитомената ,непроходимата.....собсвеният ни връх остана недокоснат, забравен във времето.