автор: pord

Всички искат да тръгнат, но никой не знае посоката.
Всяка азбучна истина става след време капан.
Даже волната птица се връща под същия покрив.
Атеистът се моли на друго, загърбил разбития храм.

Пак наемни тъкачи край немите станове бродят,
но платът е прозрачен и зъзне човешкият род;
боговете са голи и техните поданици
преобръщат издъно големия гардероб.

Нещо пак ги принуди: навличат илюзии, вери,
страсти, помисли, болки, мечти, че с камшик
ги изкарва животът да зидат, да пишат, да мерят,
да живеят по вечния, сляп и изпитан инстинкт.

И след всяка победа се връщат с невидими язви,
и след всяко усилие питат: "Какво от това?"
Но животът ги лае и няма къде да избягат,
че животът без отговор става отровна трева.

Ако падне усмивка, прилича на атомна бомба.
Ако дойде надежда, прилича на блудния син.
Но баща й затръшва вратата, защото не помни
всички свои надежди - и ляга да спи.

Пак децата ги спират да не мислят неспирно за края,
който вечно не идва, подгонен от мирис на пот.
И добре, че са грижите, срещу които роптаят:
те са вечните сламки в морето на тоя живот.